Читать «Право в десетката» онлайн - страница 131

Валери ми връчи ключовете и всички влязоха вътре. Качих се в буика и запалих двигателя. Дадох на заден ход и се понесох към изхода. Знаех, че човекът на Рейнджъра е паркирал на отсрещната страна на улицата. Хитро място, което му даваше възможност да наблюдава входа към паркинга и предната врата на залата. За съжаление обаче не виждаше добре изхода, затова реших да завия наляво, да заобиколя и да застана до него. Можеше да ме последва до къщата на родителите ми, а после да ме върне до залата. Вал щеше да се прибере с мама или с мен.

Едва бях излязла от паркинга, когато черният хамър се появи от небитието и закова точно пред мен, като ме принуди да се бутна в паркирана кола. Натиснах клаксона и протегнах ръка към пистолета на Рейнджъра, но двама кретени се нахвърлиха от горе ми, преди да успея да го грабна. Направих всичко възможно да се освободя. Борих се с тях, крещях, вдигах шум. Но нищо не ми помогна. След секунда ме издърпаха иззад волана и ме завлякоха до багажника на буика. Отвориха го и ме набутаха вътре. После затръшнаха капака и край. Пред очите ми се спусна тъмнина.

Глава 16

Спомням си как на времето гледах едно предаване по телевизията, в което катерица се криеше в подземна хралупа, а една невестулка се протегна и я сграбчи. Всичко стана толкова бързо, че едва успях да го видя. Така е с нещастията. За миг бъдещето ти изчезва. И нищо не може да те подготви адекватно за този момент. Миг на изненада, а после, когато осъзнаеш колко окончателно е всичко, сърцето ти натежава.

Не разполагах с пистолет, тъй като бе изпаднал от джоба ми по време на схватката. Нямах и мобифон. Той пък бе в чантата ми, която си седеше в колата. Бях крещяла силно и се надявах човекът на Рейнджъра да ме е чул. Но вероятността не бе твърде голяма. Може и да имаше начин да отворя багажника отвътре, но нямах представа за него. Колата беше стара, създадена преди разните хитрини за безопасност — като устройствата за отваряне на багажника отвътре. Опипах около ключалката в опит да си отворя с нокти.

Лежах свита като ембрион, усукана около резервната гума. Знаех, че в багажника имаше крик. Ако го намерех, може би щях да успея да насиля капака и да го вдигна. Или поне да нанеса известни щети, когато Изкормвачите отвореха. Достатъчно големи щети, които да ми дадат шанс да избягам.

Въздухът миришеше на гума, а пълната тъмнина ме задушаваше. Но все пак бе по-добра от онова, което ме очакваше, когато отвореха багажника. Ама че ирония, помислих си. Бях транспортирала Антон Уорд по този начин до Пойнт Плезънт. А сега отвеждаха самата мен към незавидната ми участ. Католичката у мен се събуди. Каквото повикало, такова се обадило.

Отказах се да търся крика. Сигурно беше под гумата, а както и да се мъчех, не успявах да бръкна под нея. Концентрирах енергията си върху ритане по багажника и викане. Колата спираше на светофари и някой можеше да ме чуе.

Бях толкова съсредоточена в действията си, че не усетих кога колата е спряла. Тъкмо отварях уста да изврещя отново, когато багажникът се отвори и видях лицата на похитителите си.