Читать «Право в десетката» онлайн - страница 133

Мъжете зад мен зашумяха. Приготвих се да сритам още някого, но вниманието на бандата се насочи към улицата. На няколко пресечки от нас видях фарове, които напредваха по „Комстък“. Преди това по улицата не бяха минавали никакви коли. Вероятно часовите на Изкормвачите регулираха движението. Или пък никой не смееше да минава оттук по тъмно. Помолих се на Господ да ми прати Джо или Рейнджъра, или поне човека на Рейнджъра от джипа. Не се виждаха червени лампи. Не можех да разбера на каква кола принадлежат фаровете.

Всички се вторачиха в приближаващото возило. Никой не проговори. Доста от момчетата извадиха пищови.

— Какво, по дяволите… — изсумтя един от гангстерите. Беше голям жълт училищен автобус.

Изпитах смазващо разочарование. Знаех кой шофира автобуса и не вярвах, че той би могъл да ме спаси. Намеренията му несъмнено бяха геройски, но се тревожех, че Сали не само нямаше да ме спаси, ами и той щеше да намери смъртта си в гангстерските земи.

Автобусът се носеше напред с невероятна скорост, подскачаше и се люлееше, сякаш никой не го контролираше. Гледката бе сюрреалистична. Зашеметяваща. Гангстерите стояха като омагьосани.

Огромното возило поднесе, скочи на бордюра и се заби в замаяната тълпа. Спирачките му изскърцаха, а бандитите закрещяха и се втурнаха настрани.

Автобусът се закова в центъра на кръга. Вратата му се отвори със свистене и Сали изскочи навън, издокаран в червената си рокля и червените обувки с пайети и високи токчета. Косата му беше рошава като на дивак от Борнео. Ококорените му очи гледаха налудничаво.

Ужасих се, че всеки момент ще го пречукат. Но после забелязах, че в ръцете си стискаше узи.

— Рокендрол — изрева Сали.

Куршум изсвистя покрай главата му и се заби в автобуса. Проснах се по корем на земята, а Сали натисна спусъка и даде откос от около седемстотин изстрела. След като прахът се слегна, видях няколко окървавени тела да се гърчат от болка на асфалта. Някои бяха прегазени, а други — простреляни. За щастие не бях една от тях.

Джънкман беше сред прегазените. Краката му стърчаха гротескно изпод автобуса. Останалите Изкормвачи се пръснаха наоколо като хлебарки, когато запалиш лампата.

— Мамка му! — извика Сали. — Егати шибаната история!

— Май доста си се уплашил, а?

— Мамка му! — повтори той. — Едва не се напиках.

Изпитвах учудващо спокойствие. Животът ми се бе превърнал във филм. В момента участвах в „Умирай трудно“ насред Трентън. Брус Уилис бе издокаран като жена. Оживях. Не ме изнасилиха. Дори бях почти напълно облечена. Бях повече от спокойна. Настроението ми бе еуфорично. Гневът бе изчезнал.

В далечината проблеснаха светлини и чухме воя на сирени. Безброй сирени. Изглежда всички, освен морските пехотинци, идваха към детската площадка.

На асфалта лежаха няколко изпуснати пистолета. Подритнах ги леко, докато се уверих, че до всеки закован от Сали има оръжие. Достатъчно далеч, за да не могат да го грабнат, но достатъчно близо, за да докажем, че те първи бяха стреляли.