Читать «Право в десетката» онлайн - страница 130

— Някакъв тип е заключен в затвора. Но не сме сигурни кой е. Той твърди, че е Джънкман, но нямаме потвърждение. Кара кола с регистрационен номер от Калифорния, която принадлежи на Норман Карвър. А колегите от отдела, който се занимава с гангстерите, ни казаха, че името на Джънкман е Норман Карвър.

— Какъв тогава е проблемът?

— Прекалено нисък е. Според шофьорската книжка, Карвър е едър тип. А ние пипнахме някакъв дребосък.

— Няма ли документи за самоличност?

— Нито един.

— Татуировки?

— Не.

— Това не ми харесва.

— Напълно съм съгласен с теб — каза Морели. — Къде си?

— На купона на Валери.

— Предполагам, че Рейнджъра е изпратил човек по петите ти?

— Така поне ми обеща.

— Горкото тъпо копеле — изсумтя Морели и затвори.

Не знаех с какво да се захвана. Част от мен искаше да побегне и да се скрие в безопасната сграда на Рейнджъра. Друга част пък желаеше да се върне в залата и да си отрупа чинията с кюфтета. А трета пък се тревожеше за Валери. Притеснението за сестра ми бе на първо място. Проблемът обаче бе, че нямах представа къде да я търся.

Видях мама да паркира нервно и тръгнах към нея. Тя изскочи от колата и се втурна към залата, но успях да я хвана, преди да влезе.

— Оставих баща ти у дома да чака Валери — каза тя. — Не мога дори да си представя какво й се е случило. Надявам се да не е катастрофирала. Мислиш ли, че трябва да звънна в болницата?

Започнах да си гриза ноктите наум. Не се тревожех за някаква си катастрофа. Страхувах се, че някой от Изкормвачите е забелязал Валери. Може би държаха под око местата, които посещавах често. Например апартамента ми. Но това не бе мисъл, която исках да споделя с майка ми. Стисках мобифона нервно и се канех да звънна на Морели, когато чух познат тътен. Беше звукът от всмукване на бензин в гигантски двигател с невероятна скорост. Буикът се приближаваше насам.

Валери вкара Синята птица в паркинга и я остави на запазено за инвалиди място, само на няколко крачки от мен и мама. Не казахме нито дума, защото вярвахме, че тя има право на подобно място.

— Загубих се — съобщи ни Валери, когато излезе от колата. — Излязох от апартамента, но мозъкът ми бе зает с ужасно много мисли и подкарах на автопилот. А когато се огледах, забелязах, че съм в другия край на града, близо до болница „Хелън Фулд“.

Изтръпнах. Валери бе стигнала прекалено близо до територията на Изкормвачите. Дори вероятно бе прекосила „Комстък“. Слава Богу, беше извадила късмет и бе открила пътя до залата на ветераните, без да пострада. Баба се появи на вратата.

— Ето къде сте! — извика тя. — Побързайте! Групата се изтощи и излязоха навън да попушат малко трева. Не знам защо някой би искал да пуши трева, но така ми казаха. По-лошото е, че храната ще свърши, ако не усмирим тълпата скоро.

Все още се тревожех, че буикът е из улиците, където всеки би могъл да го види. А и не исках Валери да се прибира с него в апартамента ми.

— Дай ми ключовете — казах на сестра ми. — Ще изкарам колата от мястото за инвалиди.

Трябваше да я преместя далеч от паркинга. Чак в гаража на нашите.