Читать «Тук и отново» онлайн - страница 2

Съобщението за изчезването на Спенсър бе последвано от изявление на председателя на борда на директорите на «Генстоун». То уведомяваше за многобройни проблеми с ваксината, която нямало да бъде предадена за одобрение на АХЛ в близко бъдеще. По-нататък бе казано, че десетки милиони долари са били откраднати от компанията — по всяка вероятност от Никълъс Спенсър.

Аз съм Марша Декарло, наричат ме Карли. Седях в секцията за журналисти, оградена с въжета, и наблюдавах яростните, зашеметени или облени в сълзи хора около себе си. Все още не можех да повярвам. Очевидно Никълъс Спенсър, Ник, беше крадец и мошеник. Ваксината чудо не е била нищо повече от рожба на алчното му въображение и способностите му на добър продавач. Беше измамил маса хора, инвестирали много пари в компанията му — най-често всичките си спестявания. Разбира се, тези хора се бяха надявали да направят пари, но голяма част от тях вярваха, че инвестициите им ще помогнат за пускането на ваксината. И не само инвеститорите понесоха загуби — кражбата бе съсипала и пенсионния фонд на служителите на «Генстоун», над хиляда души. Всичко това ми се струваше просто невъзможно.

Тялото на Никълъс Спенсър не бе изхвърлено на брега заедно с обгорените останки от самолета и затова половината хора в залата не вярваха, че е мъртъв. Другата половина с удоволствие биха го пронизали право в сърцето, ако трупът му беше намерен.

Чарлз Уолингфорд, председателят на борда на директорите, с посивяло лице, но с естествена изисканост, наследена от поколения, живели в охолство и привилегии, се мъчеше да въдвори ред и да открие събранието. Другите членове на борда седяха до него с мрачни лица. Всеки от тях бе важна личност в обществото и бизнеса. На втория ред разпознах хората от счетоводната фирма на «Генстоун». Някои от тях от време на време даваха интервюта в «Уикли браузър» — неделния вестник, за който списвам финансовата рубрика.

Вдясно от Уолингфорд, с бяло като алабастър лице, руса коса, хваната на френски кок, и в черен костюм, който сигурно струваше цяло състояние, седеше Лин Хамилтън Спенсър. Тя е съпруга на Ник, всъщност вече вдовица, и моя доведена сестра. Срещала съм се с нея три пъти и признавам, че не я харесвам. Позволете ми да ви обясня. Преди две години овдовялата ми майка се омъжи за бащата на Лин, с когото се запознала в Бока Ратън, където живеели в съседни кооперации.

На вечерята преди сватбата се подразних от снизходителното отношение на Лин, като в същото време бях очарована от Ник Спенсър. Разбира се, знаех много добре кой е той. Статиите за него в «Таймс» и «Нюзуик» бяха изключително подробни. Беше син на семеен лекар от Кънектикът, чието призвание било изследователската работа. Баща му имал лаборатория в дома си и още от дете Ник прекарвал повечето си свободно време там, като помагал на баща си в опитите. «Другите деца имаха кучета, а аз — мишки — бе обяснил той на репортерите. — Тогава още не го осъзнавах, но получавах уроци по микробиология от гений.» Ник се насочил към бизнеса и взел магистърска степен по бизнес администрация, тъй като планирал някой ден да притежава фирма за лекарства. Започнал работа в подобна малка компания, бързо се издигнал до върха и станал партньор. Микробиологията се оказала науката на бъдещето и той осъзнал, че това е неговото поприще. Възстановил документацията на баща си и открил, че малко преди внезапната си смърт той бил постигнал сериозен напредък в раковите проучвания. Ник се заел да създаде огромен изследователски отдел във фирмата.