Читать «Хрътка» онлайн - страница 3

— Моля?

Жената посочи към лавиците.

— Там пише „Гледане на ръка“. На ония книги. Вие гледате ли?

— А… да, да, извинете ме, мила, да, гледам на ръка — усмихна се Шарлот.

Цялата стена зад нея бе покрита с лавици, пълни с учебници и наръчници по астрология, карти таро и други окултистки практики. Но най-много бяха книгите за гледане на ръка.

Освен двете години в колежа, образованието й се изразяваше предимно в самоподготовка и гледането на ръка беше нейна специалност. Харесваше й топлотата на докосването. В допира до човешката длан винаги имаше нещо много успокоително. Ала всъщност това беше безопасен начин да „настрои“ чувствата си на честотата на клиента, без да отваря верига.

„Отваряне на верига“ бе терминът, с който Шарлот описваше дарбата си (а не ясновидство или телепатия) и в нея наистина имаше нещо електрическо. Нещо в невроните, синапсите или неврохимичните реакции в главата й. Нещо такова. Тя не се опитваше да го разбере. Достатъчно трудно й беше да го търпи, защото веригите понякога се отваряха от само себе си дори от най-лек допир. И тогава в ума й запращяваха неканени образи, зловещи и ослепителни. И всичко това просто от случайно докосване на брава, телефонна слушалка или електрически ключ. Обикновено ги виждаше, но често в главата й проблясваше и друга сетивна информация. Мимолетни мисли, чувства и усещания от нечий мозък. Влудяващо. И тъкмо затова си бе създала вътрешен ключ. Можеше да отваря веригата или да я държи затворена, ако нямаше желание за това.

Също като тази сутрин.

Да се „включиш“ в нечия глава беше все едно да влезеш в чужд дом посред нощ. Странни миризми, лабиринти от коридори, непознати вибрации и бог знае още какво. Шарлот правеше всичко възможно, за да избягва това преживяване.

Но понякога — като тази сутрин — й се струваше неизбежно.

— Ще ви кажа истината, мила — меко каза тя. — Предпочитам да гледам на ръка, отколкото да търся изчезнали хора.

— Ще ви платя колкото поискате. Седемдесет и петте долара не са нищо за мен. Ще ви платя десет пъти повече.

— Не става въпрос за парите.

Дребната жена мъчително преглътна.

— Тогава какво друго мога да ви предложа?

Шарлот въздъхна и отпи от чая си. Отново изпита усещането, че някъде е виждала Натали. Може би по телевизията? С тези дънкови дрехи? Шарлот не гледаше много телевизия — най-много обичаше късните предавания. Нещо, което да запълни ужасната тишина в три часа през нощта.

Монетата лежеше на масата като мътно сребристо петно.

— Моля ви, госпожице Викърс, умолявам ви — тихо каза Натали.

Шарлот не откъсваше очи от монетата.

— Моля ви.

Тя взе долара, стисна го в юмрук и отвори веригата…

(… на хиляди километри…)

… леко потръпна, пое си дъх и се прокашля. Понякога се случваше: спонтанно освобождаване на енергия от предмет, преди да е напълно готова. Като статично електричество, пращящо в мозъка й. Тази монета бе заредена до крайност.

Шарлот погледна тъмния сребърен долар в ръката си.

Той почти вибрираше.

— Госпожице Викърс? Добре ли сте? Усещате ли нещо? — Натали втренчено я наблюдаваше.