Читать «Обява за запознанства» онлайн - страница 34

— Няма страшно, когато огладнея — споделяше той с осемгодишния Питей. — Отивам при Армията на спасението — посвещават те, нахранват те, изкъпваш се, имаш легло. Сигурна работа.

— Какво значи „посвещават“ те? — питаше Питей.

— Когато идеш в приюта за бедни, там ти разказват за Господ и за опрощение на греховете, за това, че всички сме братя и всички търсим спасението. После карат някой, който вярва в добрата книга, да излезе отпред и да благодари на нейния създател. Така ти дават вяра. Усещаш как се издигаш нагоре, тогава падаш на колене и крещиш, че си спасен. Това е да си посветен.

Близо четиридесет години споменът продължаваше да забавлява бездомния неверник Питей Потърс. Сам си беше скалъпил подслон от дърво, ламарина и стари парцали, които бе натрупал в подобната на палатка конструкция, долепена до порутената сграда на изоставения кей на Петдесет и шеста улица.

Изискванията на Питей бяха скромни. Вино. Цигари. Нещо за ядене. Кошчетата за отпадъци бяха постоянен източник на метални кутийки от напитки и бутилки, които той връщаше срещу пари в гастрономите. Когато имаше желание, Питей вземаше гъба и шише с вода и заставаше на западния изход на Петдесет и шеста улица към магистралата. Шофьорите не искаха да зацапва стъклата на колите им, но повечето се страхуваха да го отпъдят. Дори миналата седмица чу една стара вещица да се кара на шофьорката на „Мерцедес“.

— Защо позволяваш да те бавят по такъв начин, Джейн?

Питей хареса отговора:

— Защото не искам, майко, да ми издерат колата отстрани, ако откажа.

Питей никога не драскаше колите, когато го отпъждаха. Просто отиваше при следващата кола, въоръжен с бутилката и с предразполагаща усмивка.

Вчера беше един от щастливите му дни. Заваля слаб сняг, но достатъчно, за да разкаля уличното платно, и гумите хвърляха мръсни пръски по стъклата на колите зад тях. Само неколцина отказаха помощта на Питей на западния изход. Докара си осемнадесет долара, които стигаха за голям сандвич, цигари и три бутилки евтино червено вино.

Снощи се беше настанил в своята палатка, увит в старото войнишко одеяло, което бе получил от Арменската църква на Второ авеню. Плетена скиорска шапка пазеше главата му от студа, а проядената от молци кожена яка на парцаливото палто уютно обгръщаше врата му. Беше изял сандвича с първата бутилка вино, после се разположи удобно с цигара в ръка, като бавно отпиваше, доволен и затоплен, потънал в алкохолно опиянение. Тате, посветен във вярата. Мама се връща у дома, в апартамента на Тремънт авеню, изтощена от чистене в хорските къщи. Жена му Бърди. „Усойницата“, така трябваше да й викат.

Развесели се от тази игра на думи. Къде ли е сега? А детето? Хубаво детенце.

Питей не беше сигурен дали чу шума от спирането на кола. Воден от инстинктивното желание да защити своето владение, той се помъчи да се върне към действителността. Дано не са полицаи, които идват да съборят убежището му. Не. Ченгетата не се занимаваха с такива работи посред нощ.