Читать «Обява за запознанства» онлайн - страница 109

— Питайте — госпожица Дъркин свирепо изгледа Винс. — И не крещете. Заболява ме глава.

През следващите петнадесет минути двамата агенти бяха залети от словесния порой на тази осемдесетгодишна нюйоркчанка коренячка за това колко лошо се грижат за този град.

— Целият си живот съм прекарала тук — занарежда госпожица Дъркин с ясен глас и докато говореше, вълнистата й сива коса подскачаше. — Никога не заключвахме вратите си. Защо да ги заключваме? От кого да се пазим? А сега, колко много престъпления и никой нищо не прави затова. Отвратително. Ще ви кажа, трябва да натоварят всичките тези търговци на наркотици, да ги закарат на края на света и да ги пратят по дяволите.

— Права сте, госпожице Дъркин — отегчено й отговори Винс. — Сега ми разкажете за Ерин Кели.

Лицето на старата жена се натъжи.

— Най-сладкото момиче на света. Готова съм да удуша със собствените си ръце онзи, който й стори това. Преди няколко години случайно седях до прозореца и гледах отсрещната сграда. Там убиха жена. Дойдоха да ме разпитват, но Мей и аз — тя живее в съседния апартамент — решихме да не казваме нищо. Видяхме убийството. Знаехме кой го извърши. Но онази жена не беше голяма стока и си го заслужаваше.

— Били сте свидетели на убийство и не сте казали на полицията? — възкликна Ърни невярващо.

Старицата сви устни.

— Не точно това исках да кажа. Исках да кажа, че си имам своите подозрения и Мей също. Това исках да кажа.

Подозрения! Видяла е това убийство, помисли си Винс. Знаеше, освен това, че никой не е в състояние да накара нея или приятелката й Мей да свидетелстват. Въздъхна и каза:

— Госпожице Дъркин, вие седите до прозореца. Имам чувството, че сте добър наблюдател. Видяхте ли с кого излезе Ерин Кели онази вечер?

— Тя излезе сама.

— Носеше ли нещо?

— Само чантата си през рамо.

— Голяма ли беше?

— Ерин винаги носеше голяма чанта с дълга дръжка. Често в нея носеше бижута и не искаше някой да й я изтръгне от ръцете.

— А всички ли знаеха, че носи бижута.

— Предполагам. Всички знаеха, че е дизайнер. Виждаше се от улицата как седи и работи.

— Имаше ли много приятели мъже?

— Имаше, но не бих казала много. Разбира се, възможно е да се е срещала и навън. Сега младите хора правят така. По мое време, ако не те вземеха от вкъщи, не си подавахме носа навън. Тогава беше по-добре.

— Склонен съм да се съглася. — Продължаваха да стоят на стълбите. — Госпожице Дъркин, бихме ли могли да влезем за малко вътре. Не искам да ни подслушват.

— Нали не са ви кални обувките?

— Не.

— Няма да мърдам оттук, госпожице Дъркин — обеща Родригес.

Апартаментът имаше същото разположение като апартамента, в който беше живяла Ерин Кели. Беше безупречно чист. Покрити с калъфи тапицирани мебели, лампиони с красиви копринени абажури, полирани малки масички, семейни снимки на мустакати мъже и строги жени в рамки. Винс се върна в спомените си за бабината му гостна в Джаксън Хайтс.

Не ги покани да седнат.

— Госпожице Дъркин, кажете ми, какво мислите за Гюс Боксър?

Бабата изсумтя.

— Този ли? Ако искате, вярвайте, това е един от малкото апартаменти, в който не се влачи да търси някой от прословутите си течове, а единствено тук има спукани тръби. Този мъж не ми е симпатичен. Не разбирам защо още го държат. Ходи нагоре-надолу в тези отвратителни дрехи. Винаги е кисел. Единствената причина според мен е, че му плащат много малко. Точно една седмица, преди да изчезне, чух Ерин Кели да му казва, че ако още веднъж го завари в апартамента си, ще се обади в полицията.