Читать «Обява за запознанства» онлайн - страница 107

— Още не, но ще го уведомя. Мисля си обаче дали не е добре да поговорите с майка ми. Събирането на всички тези снимки я е накарало да препрочете писмата на Нан. Никой не я е молил да прави това, но ако тя знае нещо, то много по-лесно ще излезе на повърхността на съзнанието й, като разговаря с друга жена, която разбира с каква болка е живяла през всичките тези години.

„Нан беше шест минути по-голяма от мен. Непрекъснато ми напомняше това. Тя беше открита. Аз бях срамежлив.“

Крис Шеридън и майка му вероятно се бяха примирили със смъртта на Нан, помисли си Дарси. Поредицата „Действителни престъпления“, убийството на Ерин, върнатите обувки и сега аз. Насила им бяха отворени раните, които бяха заздравели. За тях, както и за мен, покоят ще настъпи, когато това свърши.

В този момент страданието беше изтрило от лицето на Крис Шеридън ореола на изтънченост и делова увереност, който беше толкова видим преди няколко дни.

— Бих искала да се видя с майка ви — каза Дарси. — Тя живее в Дариън, нали?

— Да, ще ви закарам до там.

— В неделя рано сутринта ще отида да видя бащата на Ерин в Уелсли. Ако ви е удобно, мога на връщане, по-късно следобед, да се отбия у вас.

— Очевидно ще имате тежък ден. Няма ли да е по-добре тогава да дойдете утре.

Дарси си помисли, че е смешно да се изчервява на нейната възраст.

— За утре имам други планове.

Тя се приготви да си тръгва. Робърт Круз щеше да я чака в пет и половина в „Мики мантълз“. Засега никой друг не се беше обадил. Нямаше повече срещи по обявите за запознанства.

През следващата седмица трябваше да започне да отговаря на обявите, които беше отбелязала Ерин.

Лен Паркър беше ядосан. Като техник по поддръжката в нюйоркския университет нямаше работа, която да му се опре. Не че беше учил много. Той просто усещаше с ръцете си кабелите, бравите и ключалките, касите на вратите, електрическите ключове. Задълженията му се състояха само в ежедневното поддържане, но когато забележеше нещо повредено, го поправяше, без да говори за това. Тази работа беше единственото нещо, което му осигуряваше душевно спокойствие.

Ала днес мислите му бяха объркани. Бе се скарал на своя попечител заради приказките му, че е възможно да си е купил някъде къща. Това си е негова работа. Само негова.

Семейството му ли? Какво го интересува това. Неговите братя и сестри. Нито веднъж не го поканиха на гости. Бяха доволни, че са се отървали от него.

Онова момиче Дарси. Може и да се държа лошо с нея, но тя не подозираше колко му беше студено, докато чакаше пред онзи лъскав ресторант, за да й се извини.

Беше казал на попечителя, господин Доурън, за всичко това.

— Лени — беше му отвърнал господин Доурън, — ако само успееш да разбереш, че имаш толкова много пари, че можеш докато си жив да вечеряш всяка вечер в този или в който поискаш друг ресторант!

Господин Доурън просто не го разбираше.

Лени помнеше как през цялото време майка му се караше на баща му:

— С твоите шантави инвестиции ще оставиш децата на улицата.

Лени се криеше под одеялото. Той се страхуваше от мисълта, че ще остане навън в студа.