Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 94

— Значи мога да се обуча за полеви агент?

— Едва ли. Но ще проуча въпроса.

— Наистина ли? О, ще ти бъда толкова благодарна! Тъкмо разправях на Джим, че не ми се ще отново да се връщам на кабинетна работа.

— И не би трябвало! Момиче с твоите способности може да си намери къде-къде по-подходящи занимания.

Засмяха се. Коленете им почти се докосваха, не, дори се отъркаха едно в друго. Аз бях забравен.

Ненавиждах нахалството на Флойд. Така че се зарадвах, като чух тропота на патерици в коридора.

— Всички вече са тук. Много добре. Тахиометърът е готов.

Нещото, което беше дошло с него, изприпка напред. Вървеше със сковани крака и представляваше най-отвратителното фалшиво куче, което бях виждал. Беше покрито с черна изкуствена козина, от която липсваха цели шепи, имаше лъскави черни очи — досущ като бутони, и протегна сух червен език, когато излая:

— Бау-бау.

— Какво значи това „бау-бау“? — въздъхнах на глас. — Какъв е този отблъскващ обект?

— Това е тахиометърът — каза адмирал Стинго.

— Бау-бау — излая то отново. — И за повече удобство тахиометърът е снабден с този мобилен терминал.

— Аида? — казах.

— Самата тя и никой друг. Харесва ли ти тази маскировка?

— Никога не съм виждал по-изкуствено изкуствено куче!

— Добре де, недей да бъдеш толкова язвителен. Фидо е произведение на изкуството — и то на модерното изкуство, ако си мислиш нещо гадно. Между другото това сладко малко кученце се свързва с мен чрез гравиметрични вълни, които, сигурна съм, че го знаеш, не могат да бъдат блокирани като радиовълните. Те проникват и през най-солидните сгради, пронизват и най-гигантските планински вериги. Така че ще бъдем непрекъснато във връзка. Разбира се, Фидо е виждал и по-добри дни.

— Искам мобилен терминал, който да изглежда по-прилично.

— Както кажеш, хубавецо. Дай ми два дни и ще получиш каквото поискаш.

Два дни? Че нали ми оставаха някакви си шест и половина дни живот, ако антидотът не пристигнеше? Поех дълбоко дъх и подсвирнах.

— Тук, Фидо. Кучо-кучо. Хайде чичо да го поразходи.

— Бау-бау — отвърна песът и заподскача по най-изкуствен начин.

— Планът е следният — каза адмирал Стинго. — Аз ще следя операцията от орбиталния кръстосвач заедно с капитан Тремърн. Джим и Флойд тръгват на север по посоката на изчезналия артефакт. Аида ще поддържа с вас връзка по този терминал, който същевременно ще търси източник на тахионно излъчване. — Изглежда, нямаше какво повече да каже, защото потърка нервно долната си челюст.

— Добър план — казах, но не успях да прикрия нотката на известен присмех в гласа си. — По същество това означава, че ние просто ще тропаме в северна посока, докато нещо не се случи.

— Задоволителна интерпретация. Желая ви късмет.

— Благодаря. Надявам се, че ще запишеш онзи депресиращ въпрос за инжекцийката като ангажимент номер едно в тефтера си, нали?

— Ще им напомням на всеки кръгъл час — отвърна той навъсено. Бях убеден, че наистина ще го направи.

Напълнихме раниците си, взехме си чаото по възможно най-кратката процедура, натоварихме се и тръгнахме след Фидо, без да обръщаме поглед назад. Мадонет ми харесваше. Може би прекалено ми харесваше за операция като тази. „Давай, Джим, давай — подканих се наум. — Последвай своя скитащ тахион.“