Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 95

Последвахме махащата черна найлонова опашка по улиците и по-нататък, към простиращите се покрай пътя ферми. Жените, които срещахме, ни махаха радостно, някои дори подсвирваха мотиви от наши песни, за да ни окуражат. Накрая последната ферма остана зад нас и пред очите ни се откри гола равнина. Тракнах по своето челюсто-радио.

— Тремърн, чуваш ли ме?

— Слушам те.

— Някакви номадски племена наоколо — или пред нас?

— Съвсем не.

— Някакви постройки, ферми, хора, шеоти, изобщо вижда ли се нещо в тази посока?

— Съвсем не. Сканирахме подробно маршрута на север чак до полярния лед. Нищо.

— Мерси. Приех. Край. — Чудесно.

— Празно отвсякъде и нищо напред — докладвах на Флойд. — Така че просто поддържаме посоката, докато нашият пластмасов приемник не засече тахиони, или стигаме до Северния полюс и загиваме от студ.

— Мислех да те питам. Какво е тахион?

— Добър въпрос. Досега си мислех, че е само теоретична единица, съчинена от физиците, за да могат да обяснят по-добре как точно функционира Вселената. Една от субатомните частици, която съществува или като вълна, или като материална частица. Докато не се наблюдават, реално те не съществуват. Казано е, а кой съм аз, че да се съмнявам, че те съществуват във вероятностна предобусловеност на много възможни суперимпозирани състояния. — Забелязах, че долната челюст на Флойд увисва още по-надолу и очите му се изпълват с мътен блясък. Той разтърси глава.

— По-полека, Джим. Съвсем изтървах нишката.

— Добре, извинявай. Ще се опитам да ти го обясня така. Има различни видове физически единици. Фотонът е единица светлинна енергия, а електронът — единица електрическа енергия. Окей?

— Жестоко. Дотук си ясен.

— Гравитонът е единица за гравитация, а тахионът е единица за време.

— Хайде де. Минутите и секундите са единици за време.

— Така е, Флойд, но само за прости хора като теб и мен. Физиците са склонни да гледат на нещата по различен начин.

— Вярвам ти. Съжалявам, че попитах. Време за почивка, пет минути на кръгъл час.

— Давай. — Свалих багажа, отворих манерката и дръпнах една глътка, след което изсвирих на нашия кучеприпкащ терминал, който почти се беше загубил от погледа ни.

— Ела тук, Фидо. Почивчица.

— Ти си шефът — каза Аида. Кучето се дотътри назад, изджавка и помириса багажа ми.

— Няма нужда от толкова реализъм! — извиках. — Няма нужда тоя пластмасов представител на кучешкия род да си вдига крачето върху багажа ми!

Денят продължи в този стил. Цяла вечност. Тътрехме се сред околния пейзаж, слънцето се тътреше по небето. След като повървяхме така повече от пет часа, започна да ме обзема умора. Флойд дърпаше напред с широка крачка.

— Не се ли умори вече? — извиках.

— Не. Много е гот.

— За тези от нас, които не бяха разнебитени от червения дявол.

— Само още малко.

Още малкото се оказа малко повече от това, което можех да понеса, и вече бях готов да се предам, когато Фидо проговори.