Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 92

— Втори глас за предложението на Джим — каза адмирал Стинго.

— Трети — реагира бързо Флойд, преди Мадонет да успее да се обади. — Това наистина не е работа за теб. Нито пък за Стинго.

— Не би ли трябвало сам да реша това? — озъби се Стинго по най-адмиралски начин.

— Не — казах аз. — Ако искаш да ни помогнеш, най-добре ще е да организираш базата на операцията и да ни ръководиш оттук. Заявявам, че предложението е гласувано на второ четене и е прието. Демокрация има тогава, когато мен ме устройва.

Стинго се засмя и адмиралската навъсеност изчезна от лицето му. Беше твърде умен, за да спори.

— Съгласен. Признавам, че гаранционният ми срок за полева дейност отдавна е изтекъл. Болните ми кокали го подсказват. Моля те, Мадонет, отстъпи милостиво под натиска на историята. Кимаш, макар и с неохота? Добре. Освен помощта, която ще бъде осигурена от Аида, ще се погрижа Специалният корпус да осигури цялата необходима екипировка. Въпроси? — Той ни изгледа кръвнишки, но всички мълчахме. Стинго кимна доволен.

— След като това решение е взето, мога ли да внеса една молба? — каза Мадонет. — В хода на разговорите установих, че всички тук са истински почитателки на Плъховете…

— Дали не можем да треснем един последен гег преди трупата да се разтури? Бас държа. Всички са единодушни.

Всички се зарадваха, с изключение на Стинго — той беше нещастен, понеже всичките му инструменти бяха превърнати в куп елементарни частици. Но Мадонет, изобретателна както винаги, беше уредила някои неща преди да ни спомене за гега.

— Поразпитах момичетата. Казаха ми, че имат добър камерен хор, както и симфоничен оркестър. При тях все ще се намери поне един инструмент, на който Стинго може да свири.

— Какъвто и да е! Ако трябва, ще свиря на всички, само ме пуснете! — възкликна той и този път около мен имаше само усмивки и радостни възгласи.

Благодарение на чудесата на съвременната медицина, на облекчаващите и оздравяващи лекарства и на пенкилерите в големи дози, следобеда на същия ден вече бяхме готови за концерта. За матине, тъй като нощта все още отстоеше на две наши денонощия разстояние и не си струваше да я чакаме.

На спортния стадион се събра огромно множество. Посрещнаха ни радостни викове и възгласи. Изглежда, публиката ни нямаше нищо против, че Стинго не е в концертен костюм и седи на инвалидната си количка. Ако сега трябваше да падне последната завеса за Стоманените плъхове, то ние бяхме готови да изнесем концерт, който да се помни. За момента оставихме настрана по-войнствените песни и се потопихме в едно мелодично блус-парче.

Син свят —

чуй моята песен.

Син свят —

къде сгреших?

Син свят —

помогни ми,

син свяаат.

Ето ни тук —

и не ще си отидем.

Ето ни тук —

ще останем на тази планета.

Син свяаат.

Приземихме се леко,

тъй хубаво беше.

Снижи се ракетата —

под синьото слънце.

Приземихме се славно,

всичко беше добре.

Но свърши се

и животът е ад

тук, в дъното на

гравитационна паст.

Изпълнихме много бисове. Най-после концертът ни свърши с усещането за умора и щастие, което човек изпитва само след прекрасно свършена артистична работа. Сънят дойде лесно, но неспособен да окажа съпротива, аз за пореден път хвърлих поглед на оставащите ми дни, блеснали пред затварящите ми се очи.