Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 96

— Бау-бау, господа. Току-що засякох два тахиона, които изжужаха наоколо. За първия не бях сигурен, но ето — още един — и още един!

— Откъде идват? — попитах.

— Право напред. Трябва да се придържаме към този маршрут и скоро ще проследим източника. Като, може би, да, сигурен съм, има и силна вероятност за промяна на маршрута.

— Аха! — изахах. — В последната фраза долавям известна колебливост. И то от маскираната като куче уста на един древен корабен компютър.

— Изразът „древен“ звучи толкова болезнено…

— Ще ти се извиня, щом ми обясниш причината за това усложнение.

— Извинението се приема. Въпреки изкривяването на планетната повърхност, гравитачните аномалии и други фактори, все пак съм принудена да смятам, че източникът на тахиони не се намира на повърхността на този свят.

— Имаш предвид, че е под земята?

— „Под земята“ е най-подходящият израз.

Захапах яко мордофона.

— Тремърн, би ли включил адмирала на линия?

— Тук съм, Джим. Преди малко Аида ни докладва за тази възможност и оттогава следим развоя на нещата. Не исках да те притеснявам, въпреки очевидните причини.

— Да. Май сме забравили да вземем лопата. Нещо друго да не си ми казал?

— Изчаквах за повече данни, току-що постъпват. Пуснах нисковисочинна сонда, за да проучи гравитометричните аномалии, които е засякла Аида, Изглежда, че са много и тъкмо излизат на плотера.

— Какви аномалии? Метални залежи?

— Тъкмо обратното. Каверни под повърхността.

— Съвпада. Приех. Край. Сега поне знаем къде се намира артефактът.

— Къде? — попита Флойд, който беше чул само моята страна от разговора.

— Под земята. Малко пред нас под повърхността има някакви пещери, или каверни. Отгоре не се виждат, но ги има. Нашите технически наблюдатели, изглежда, са убедени, че артефактът трябва да е някъде там. Дали да не отдъхнем малко и да изчакаме докладите?

— И аз така мисля.

Флойд мислеше правилно, което беше добре, тъй като в мига, в който легнахме на земята, към нас полетя залп от куршуми. Изсвистяха в опразнения въздух, където току-що бяхме стояли.

Флойд измъкна някакъв стар и гаден на вид пистолет и бързо допълзя до мен, в укритието на издигнатата около едно полпетоново дърво пръст.

— Обстрелват ни! — извиках по мордофона.

— Източникът е невидим.

Фидо се изправи на задни лапи, след това високо подскочи във въздуха, въпреки новия залп.

— Бау-бау. Сигурно е невидим за други, но за мен е достатъчно ясен.

— Какъв е?

— Някаква апаратура, инсталирана на повърхността. Искате ли да я обезвредя?

— Ако можеш.

— Грр! — изръмжа той и изхвърча с невъзможна скорост през тревата — толкова бързо, че едва го проследих. След миг-два се чу приглушен взрив и от един храст се разхвърчаха метални отломки.

— Това се казва бързина — казах аз.

— Благодаря ти — каза Фидо, който се появи сред треволяка, захапал парче метал. — Елате след мен, ако искате да видите останките.

Последвахме го до една пушеща дупка, в центъра на която се търкаляха парчетии от взривеното устройство. Фидо пусна отломката, вдигна един от предните си крака, протегна врат, изпъна опашка и докладва: