Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 90

За момент обмислихме сериозно тази възможност, но разбрахме, че нямаме и най-слаба представа какво има предвид Мадонет. Все още в качеството си на адмирал Стинго проговори от името на трима ни:

— Коя е тази Аида?

— Не коя, а какво. Аналогов изчислител на данни и анализи — май така беше. Мисля, че това е централният им компютър. Във всеки случай тук има терминал за достъп.

Тя постави на масата нещо, което приличаше на обикновен портафон, и го включи. Нищо не се случи.

— Аида? — каза Мадонет.

— Готова съм да ме повикат по всяко време, скъпа — каза един глас — богат и секси контраалт.

— Нали каза, че е компютър! — отекна смаяният ми глас.

— Дали не чух мъжки глас? — каза Аида. После се изкиска. — Последният път беше толкова отдавна! Би ли ми казал как се казваш, сладур?

— Джим. И не съм сладур. Но защо ме нарече така?

— Програмиране чрез самообучение, скъпо момче. Преди сегашното ми назначение управлявах разузнавателен кораб. Мъжки екипаж и безкрайни години в космоса. Моите създатели бяха решили, че един женски глас и самоличност ще са по-ефикасни за поддържане на високия дух сред екипажа, отколкото мъжка самоличност на машината.

— Последният разузнавателен кораб беше бракуван преди векове — обади се Стинго.

— Една дама не обича да й напомнят за възрастта — отвърна му рязко Аида. — Но е вярно. Когато корабът ми беше изпратен за претопяване, се оказах излишна. Но тъй като представлявам преди всичко компютърна програма, то аз съм — мечтата на всяка жена — практически безсмъртна. Имах, ако може така да се изразя, твърде разнообразна кариера, преди да стигна дотук. Но обърнете внимание, съвсем не се оплаквам. Намирам сегашната си длъжност за изключително приятна. Тук има очарователни дами, с които мога да си побъбря, освен това допълнителни банки с памет и бази данни, до които имам достъп винаги, когато пожелая. Много е приятно. Но аз май се разбъбрих. Уведомиха ме, че имате проблем. Ако ми се представите по име, разговорът ни ще тръгне по-лесно. Джим и Мадонет вече знам. А името на господина, който току-що говореше?

— Адмирал… — каза Стинго и млъкна.

— Нека да си говорим на първо име. Вашето малко име е Адмирал. Други?

— Флойд — каза Флойд.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас. С какво мога да ви помогна?

— Един обект, известен под наименованието артефакт, наскоро е бил донесен в научната сграда. Знаеш ли за него?

— Разбира се, че знам. Проучвах го и съм доста запозната със странната му конструкция. Всъщност тъкмо го анализирах, когато се случи експлозията.

— Видя ли какво стана с него?

— Ако вземем буквалното значение на глагола „виждам“, скъпи Джим, отговорът ми ще бъде отрицателен. В този момент фотодетекторите ми не бяха активни, така че физически не съм видяла какво е станало с него. Единствената информация, която получих, беше за посоката, в която изчезна. Беше тридесет и два градуса вдясно от нулата спрямо севернополярната ширина.

— Точно в тази посока няма нищо — намеси се Стинго. — Никакви селища, никакви номадски племена. Нищо освен пустинни равнини, чак до Северния полюс. Как разбра, че артефактът е изчезнал точно в тази посока?