Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 87

Вдигнах обвиняващо пръст.

— Като оставим академичните семестри настрана, ти също имаш някаква стойност в Специалния корпус.

— Добре де, имам. Наистина се падам нещо инструктор…

— Кажи му, Флойд — намеси се гордо Стинго. — Да си главен шеф-инструктор в Школата по ръкопашен бой не е нещо, от което човек би трябвало да се срамува.

— Напълно съм съгласен! — казах. — Ако не беше факир в ръкопашния бой, нямаше да сме тук. Благодаря ви, момчета. Мисията е изпълнена. Да полеем.

Докато вдигахме чаши, чукахме се и отпивахме на екс, се сетих за майка си. Много рядко ми се случва. Сигурно цялото това дълбане в мъжко-женски митове събуди спомена за нея. По скоро за онова, което обичаше да казва. Много суеверна беше мама. По всеки повод — суеверие. Едно, което бях запомнил най-добре, беше за случаи, когато казваш колко страхотно ти вървят работите или колко хубав ден е днес. „Захапи си езика“ — казваше тя.

Което значеше — недей да предизвикваш дявола. Сниши си главата. Защото като кажеш, че нещо е добро, сигурно ще предизвикаш обратното.

„Захапи си езика“? Ох, стара ми добра майчице. Какво малодушие!

Докато свалях чашата, една жена нахлу през отворената врата. Млада жена с разкъсани дрехи, покрита с прах. Олюляваше се.

— Включете алармата… — изстена тя. — Бедствие… Експлозия!

Мадонет я прихвана, вслуша се в шепота й и вдигна поглед ужасена.

И се свлече.

— Ранена е… Бълнува… нещо за… научната сграда е унищожена, изчезнала! Всичко!

Точно в този момент усетих, че ледени щипци се впиват в гърдите ми толкова здраво, че почти не можех да проговоря.

— Артефактът — беше единственото, което успях да изрека.

Мадонет бавно кимна.

— Точно там беше, така ми казаха. В научната сграда. Значи и той е изчезнал.

21.

Решението на Стоманените плъхове беше единодушно и просто: за един ден бяхме направили достатъчно. Всички бяхме живи, макар и не съвсем добре. Бяхме намерили артефакта, тъй че нашата задача беше изпълнена. Фактът, че впоследствие той беше разрушен, не би трябвало да ни интересува. Поне така се надявах. Сега бяха длъжни да ми осигурят противоотровата. Задържах тази мисъл упорито в главата си, преди да заспя. Беше време за почивка. Раните трябваше да заздравеят, тъканта да зарасне, умората да свърши. Лечението и здравият нощен сън щяха да се погрижат за всичко това.

На следващата утрин се довлякох до градината в новата ни резиденция. Слънцето светеше ярко. Сънят беше премахнал умората, което означаваше, че усещах натъртванията си още по-възторжено. Въздействието на лекарствата беше започнало да надмогва болката и аз се отпуснах на стола, изчаквайки благотворното им действие. Скоро се появи и Стинго с инвалидната си количка. Усмихнах му се гостоприемно.

— Добро утро, адмирале.

— Моля те, Джим. Все още съм Стинго.

— Тогава, Стинго, понеже сега сме сами, позволи ми да изкажа най-сърдечната си благодарност затова, че прекъсна процедурата по промиването на мозъка ми от страна на Железния Джон. За което, за съжаление, се наложи да платиш доста висока физическа цена.

— Благодаря ти, Джим, оценявам го. Но трябваше да го направя. За да те спася от програмирането. Освен това наистина загубих търпение. Пухено мече, как ли пък не! Пълна гавра с историята.