Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 76

Единият от стражите рухна, но другият, с по-дебел врат, продължи да бучка с копието си право към корема ми…

Но не успя. Онзи, който ми бе извикал, му нанесе отсечен удар под ухото и той се срина. Бързо се извъртяхме, готови да помогнем на Флойд. И спряхме.

Четиримата останали стражи лежаха кротко скупчени на пода. Флойд беше опрял острието на едно копие под челюстта на Льотур и го държеше за гърлото с другата си ръка.

— Ще говориш ли с тоя тип? — попита Флойд. — Или да го пускам при другите?

— Нямам въпроси. Но ти…

— Ясно. Пускам го.

Докато си довърша мисълта и пуснатият Льотур се срути върху купчината приспани стражи.

— А този? — попита Флойд и посочи избавителя ми.

— Чакай! Тази работа той я започна. Сигурно има някаква причина.

— Има — каза войникът със същия пресипнал глас. — Ще ви кажа някои неща. Но няма да ми се смеете, каквото и да кажа — ясно?

— Защо пък да се смеем! — казах. — Страхотно, момко, благодаря ти за помощта. Сега какъв е планът?

— Първо на първо — напомням за смеенето. Аз не съм момък. Аз съм момиче. Дали не виждам отварящи се за усмивка устни?

— Никога! — извиках, за да прикрия факта, че на лицето ми наистина се беше прокраднала усмивчица от възбудата. — Ти ни спаси. Ние сме ти задължени. И не ти се смеем. Хайде кажи ни.

— Добре. Но дайте първо да издърпаме тези така наречени войници от пътя. После продължаваме. Заповядано ми е да ви заведа при Железния Джон и точно това ще направя. Вашият приятел е в опасност. Не предприемайте нищо прибързано. Напред.

Тръгнахме. Без да вярваме, може би, но все пак напред. Флойд се опита да заговори, но аз вдигнах ръка.

— Да спестим споровете. Обясненията ще са полезни, след като се уверим, че със Стинго всичко е наред. Флойд, спри ме, ако греша, но дали не видях, че ти се справи с петима юнаци, докато аз едва се оправях с двама?

— Не си видял. Всичко беше приключило още преди да се обърнеш и да видиш.

И това да ми го каже Флойд с бавните мисловни реакции! Дали пък не долових в думите му някаква непозната проява на твърдост? Беше ден на изненади. Пък и той беше прав — аз наистина не видях действията му, само резултата.

Тухленият дворец изникна пред очите ни. Очевидно не цялата войска беше известена, че не сме вече герои, защото стражите наскачаха на входа и заотдаваха почести, докато потропвахме покрай тях.

— Стой! — изкомандва новият ни приятел (момичето…?) и ние спряхме до стражата пред портата. — Имам заповед да доведа тези двамата при Железния Джон. Разрешете да вляза.

— Влез! — изкомандва дежурният офицер.

Вратите на портала се разтвориха и изтопуркахме вътре. Озовахме се в огромна зала. В нея стоеше Железния Джон. Заедно с още една личност.

Стинго. Рухнал до стената, целият в подутини и кръв. Едното му око беше затворено и отекло. Той се опита да заговори, но успя само да изръмжи нещо нечленоразделно.

— Ето ви всички тук — каза Железния Джон. — Страж, пази входа. Никой да не влиза, нито да напуска. Имам да разчиствам едни сметки с тези типове. Защото промених намерението да си трая за цялата тази работа. Слушах съветниците си и сега съжалявам. Тайната беше нарушена и осквернителите трябва да получат справедливо наказание. Ето какво ще стане. Първо ще убия този стар дявол, който изрече подобна гадост. Вие двамата ще гледате… А след това ще убия и вас.