Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 77

И пристъпи към Стинго. Червен гигант с неизмерима сила. С ръце, протегнати да убиват.

19.

— Подай ми за малко копието — извиках на девойката при вратата.

Но тя поклати глава в безмълвно „не“ и каза:

— Изпълнявам заповеди.

Никаква помощ от този източник.

Железния Джон се беше обърнал и пристъпваше към Стинго, Преодолях на бегом две тихи стъпки и нанесох летящ ритник по гърба му. С изпъната пета, убийствен удар.

И бях отхвърлен още във въздуха. Железния Джон беше колкото голям, толкова и бърз. Беше се извърнал докато още летях във въздуха и беше замахнал с ръка. Отблъсна ме встрани и ме просна на пода. Гласът му прозвуча дълбоко и застрашително като тътнещ в далечината вулкан.

— Искаш да си първият ли, малко човече? Искаш другите да видят твоето унищожение? Може би така ще е най-справедливо, тъй като ти си им водачът.

Приближаваше се бавно към мен и усетих, че съм се разтреперал от страх. Страх? Да, защото той не бе човек, беше повече от човек. Той беше Железния Джон, част от оживялата легенда, и аз не можех да го нараня.

Не, не беше! Изправих се — единият крак ме болеше — и се отдръпнах. Той беше много по-голям, по едър, по-силен от мен. Но не беше легенда. Беше човек.

— Голям тлъст червен мърляч! Космат шарлатанин!

Очите му се разшириха, червени и гневни. Извитите му пръсти посегнаха към мен. Замахнах с юмрук към челюстта му, видях блокиращото му движение, извъртях се и нанесох мълниеносен ритник в коляното му.

Съприкосновението се получи, но той не направи никакъв опит да го избегне. Стъпалото ме заболя. Капачката на коляното му изглеждаше незасегната.

— Аз съм Железния Джон — изрева той. — Железен! Железен!

Паднах по гръб. Измъкване нямаше. Замахнах и нанесох жесток удар с ръба на дланта си, който той посрещна с бицепс. Все едно че удрях по камък. А после неговият юмрук в ребрата ми ме сгъна и ме запрати в дъното на залата.

Вдишах дълбоко. Заболя ме. Усетих, че нещо ми се е счупило. Ставай, Джим! Успях да се изправя на колене, но той вече беше до мен.

Примигнах — две ръце обхванаха краката му и го дръпнаха. Железния Джон ритна назад. Стинго беше допълзял зад него и се мъчеше да го повали, но един съкрушителен удар го отпрати обратно към стената. Той се срути и повече не помръдна.

Всичко това го забелязах с периферното си зрение, защото в мига, в който Железния Джон се бе разсеял, скочих, обхванах с ръка врата му и стиснах китката си. Натиснах здраво гърлото му с долната част на ръката си, за да счупя ларинкса, да му спра кръвта и въздуха. Хватка, която убива за секунди. Лицето ми се зарови в буйната му червена козина, стиснах силно, още по-силно…

Без никаква полза. Усещах яките жили на врата му — като стоманени пръчки, които поемаха натиска, приложен на гърлото му. Той бавно повдигна едната си ръка, после пръстите му потънаха дълбоко в плътта ми…