Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 74

Той беше говорил за майката и за ключа под нейната възглавница — пред тези хора, които отричаха съществуването на жените.

Осъзнах мащаба на това престъпление пред обитателите на Рая и изпитах съкрушителен страх за неговата безопасност. Дали ще го убият? Или още по-лошо — дали вече не са го убили? Те явно бяха способни на всичко, вече бях сигурен в това.

Ами сега? Връзката с поддържащия ни екип в орбиталния кръстосвач беше просто наложителна. Трябваше да изляза на открито, извън обсега на шпионските устройства, и да се свържа с Тремърн. Да го вкарам в час. Нещо се бе случило със Стинго. А и всички останали бяхме в опасност, включително Мадонет — това можеше да засегне и нея. Цялата афера взе да става доста неприятна и твърде опасна.

И като си мислех за опасност, се сетих и за другото опасно нещо, което през цялото време витаеше в главата ми. Компютърът ми просветна твърде нежелателно съобщение в мигащо червено. Бях спал по-дълго, отколкото предполагах.

Артефакт или не, оставаха ми само девет дни до края на личната ми орис. Когато за пръв път чух за тридесетдневния срок, като че ли не бях толкова притеснен. Тридесет дни са доста време. Така си мислех.

Но девет дни изобщо не са много време. А след внезапното изчезване на Стинго проблемите ми ставаха повече, не по-малко.

— Излизам да потичам — извиках на Флойд и скочих в спазъм на придобита от страха енергия. — Чувствам се вдървен след това спане. Излизам да си прочистя главата.

Преди да ми отговори, вече бях затръшнал вратата и тичах по улицата. Поех по маршрут, различен от обичайния, и сменях посоката случайно. Пред себе си видях градина с полпетонови дървета, строени в изрядни редици и отрупани с плодове. Затичах се по пътечката между дърветата, като в същото време се оглеждах наоколо. Нямаше никого. Едва ли райците бяха поставили подслушващи устройства и между дърветата.

Но можеше и да има. Насочих се към прясно изораното поле и поех между браздите. Тук сигурно беше достатъчно безопасно. Тракнах два пъти с челюстите.

— Ало, Тремърн, чуваш ли?

— Тъй вярно, Джим. Чакаме с нетърпение доклада ти. Би ли казал какво става с вас? Рекодерът е включен.

Задържах се още малко в тичащо положение, после спрях да завържа връзката на обувката си, предадох се и седнах на земята, докато свърша подробния доклад. Бях уморен. Химикалите, които продължаваха да подритват из нервната ми система, не се държаха никак добре с мен.

— Ето това е — привърших. — Стинго изчезна. Може и да е мъртъв…

— Не е. В това можеш да си сигурен. Преди няколко часа получихме от него радиосъобщение, само няколко думи, после връзката се изгуби. Трябва да е скрит някъде дълбоко в града, зад стени, през които радиосигналът не може да проникне. Сигурно са го премествали от едно място на друго и се е озовал на открито само колкото да изпрати кратка радиограма.

— Какво каза?

Записът беше кратък и изпълнен с пукане. Започваше със статичен шум и завършваше с такъв. Но пък говореше самият Стинго.

— … няма да стане! Като те пипна, ще ти…

Следващата дума не можеше да се долови — но можех да измисля поне половин дузина, които да допълнят сметката.