Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 71

Светлините угаснаха и залата потъна в мрак. Чу се лек смях. Появи се лъч светлина и видях как едно малко момче изприпка напред. Носеше голяма кутия. Остави я на земята, вдигна капака, извади един пумпал и го завъртя. След това извади кубчета и започна да строи куличка. Когато куличката стана достатъчно голяма, момченцето се обърна да извади от кутията друга играчка. Беше много съсредоточено малко момченце, около осемгодишно. Порови по-надълбоко в кутията, огледа се нацупено и каза:

— Не се крий, Мечо.

Погледна зад кутията, после отново в нея и след това с внезапна решителност се обърна и бързо се отдалечи. Скри се от погледа ми, но долових как бързите му стъпки се отдалечават и после спират. После момчето се върна. Носеше пухено мече. Пусна го до кутията и започна да строи втора куличка.

Сцената се освети още повече и разбрахме, че се намираме в задната част на царския двор. Момчето беше само — наистина ли само? В мрака в дъното на двора имаше нещо, очертанията му ставаха все по-видими.

Беше желязна клетка, а вътре в клетката кротко седеше Железния Джон. Момчето извика, събори куличките и се втурна да събира разпилените кубчета. Погледна към Железния Джон и после настрани. Клетката и нейният обитател явно бяха позната гледка.

Нищо особено не се случваше. Момчето си играеше, а Железния Джон го гледаше мълчаливо. И все пак въздухът сякаш беше наелектризиран и дишах трудно. Знаех, че предстои да се случи нещо съдбоносно, и когато момченцето отново се пресегна да бръкне в кутията с играчки, усетих, че се навеждам напред.

Когато то извади от кутията малка златна топка, усетих, че съм спрял дъха си. Пуснах го с въздишка. Оказа се, че не съм единственият, защото чух наоколо още много въздишки.

Топката подскочи, изтъркули се и момченцето се разсмя весело.

После я подхвърли още веднъж, този път по-силно, и тя се търкулна надалече. Промуши се през решетките на желязната клетка и се спря в краката на Железния Джон.

— Това си е моята топка — каза момчето. — Дай си ми я.

— Не — каза Железния Джон. — Трябва да отвориш тази клетка и да ме пуснеш. Тогава ще си получиш топката.

— Заключена е — каза момчето.

Железния Джон кимна.

— Разбира се. Но ти знаеш къде да намериш ключа.

Момчето заотстъпва и заклати глава отрицателно.

— Къде е ключът? — попита мъжът в клетката, но момчето си беше отишло. — Къде е ключът? Но ти си само момче. Може би си прекалено малък, за да знаеш къде е ключът. Трябва да пораснеш повече, за да го намериш.

От публиката се чу одобрително мърморене. Беше много важно да се намери ключът, знаех това. Ключът…

Точно тогава си дадох сметка, че Железния Джон гледа в мен. В клетката беше самият той. Това не беше холофилм. Той гледаше в мен и ми кимаше.