Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 69

— Археолозите?

— Уви, твърде малко. Само най-груби артефакти, останали от отдавна измрели туземци, които първи са се заселили тук.

— Може ли?

— Но разбира се. Сами виждате — примитивни факли и груба керамика. Ръчна брадва, няколко върха на стрели. Имаше много малко, което си струваше да се запази, а и ние не сме се престаравали в ролята на архивисти.

— Нищо повече?

— Нищо.

Измъкнах снимката от вътрешния си джоб, поех дълбоко дъх и му я подадох.

— Може би сте чували, че пазачите в Пентагона ни обещаха някои услуги, ако им помогнем да намерят това.

— Нима? Аз лично не бих повярвал на нито една тяхна дума.

Той взе снимката, примигна и ми я подаде обратно.

— Напълно в техния стил. Само лъжат хората и им създават проблеми без никаква причина.

— Лъжат?

— За това. Беше донесено тук. Аз лично го изследвах. Изобщо не е местно, не би и могло да бъде. Вероятно нещо, което се е отчупило от древен звездолет. Безсмислено и без никаква стойност. Вече го няма.

— Няма го? — Постарах се да прикрия паниката в гласа си.

— Зарязано. Няма го в Рая. Не съществува. Мъжете нямат нужда от подобна глупост, затова беше махнато завинаги. Забрави за тази безсмислена тема, Джим, и нека да поговорим за много по-интересни неща. Например за музиката. Искам да ми кажеш дали сами си пишете текстовете…

17.

На връщане бяхме доста умълчани въпреки разнообразните удоволствия, които ни предлагаше Транспортът на насладата. Едва зад затворените врати на нашия апартамент се отворихме. Кимах одобрително, докато слушах богохулните и нецензурни проклятия, които се сипеха от устата на Флойд. Той имаше съвършено чувство за стил и продължи дълго, без нито веднъж да се повтори.

— По дяволите — казах, когато спря за момент, за да си поеме дъх. — Тоя път наистина здраво ни прекараха.

— Така е — съгласи се Стинго. — Но освен това ни излъгаха.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че Хеймскур просто ни прати за зелен хайвер. Повече от половината от неговата така наречена история на науката си беше чиста пропаганда за тълпата. Ако не можем да му вярваме за това, как можем да му вярваме, когато нарина цял куп недомлъвки за артефакта? Помните ли последните му думи?

— Не.

— Нито пък аз. Но се надявам, че някой ги е запомнил. Предполагам, че не сте забелязали, но по време на това пътуване падна голямо чесане по главата и бъркане в носа от моя страна.

Днес Флойд не беше особено интелигентен и при тази новина зяпна. Аз се усмихнах и пъхнах показалеца в ухото си.

— Хайде, небесно ухо. Приемаш ли ме?

— Не, но те чувам — отзова се Тремърн през нокътя ми.

— Добре. Но по-важното — слуша ли разходката ни с екскурзовода?

— Цялата. Много досадно. Но все едно я записах, както ме помоли.

— Помолил те е Стинго. Всекиму според заслугите. Ще бъдеш ли така добър да ни извъртиш записа на последната реч за артефакта?

— Ей сега. — След скърцане и звукове на високи обороти се чу гласът на стария ни екскурзовод.

— Зарязано. Няма го в Рая. Не съществува. Мъжете нямат нужда от подобна глупост, затова беше махнато завинаги.

След две повторения го записах едно към едно.