Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 70

— Това е всичко. Благодаря.

— Виж — каза Стинго, като потупа листа. — Увърта се като невестулка. Този хитър стар дявол просто си играеше с нас, понеже знаеше, че имаме някаква сериозна причина да се интересуваме от това нещо. Нито веднъж не казва, че е унищожено. Зарязано? Това означава, че то все още би могло да се намира някъде. Няма го в Рая? Значи би могло да е на всяко друго място на тази планета. Но най-много ми харесва фразата за мъжете, които нямат нужда от него.

И се ухили като играч на покер, който сваля пет аса.

— Ако мъжете нямат нужда от него, какво да кажем за жените?

— Жените? — Усетих как челюстта ми се отвори и се затвори с тракане. — Какво жените? Нали тук има само мъже?

— Колко си прав! А точно от другата страна на градската стена има — какво? Обзалагам се, че жени. Или е така, или тук пада страхотно клониране. Аз лично залагам на природата и на някакъв вид връзка през стената.

Моят челюстофон издрънча и гласът на Тремърн отекна в синусите ми:

— Съгласен съм със Стинго. Мадонет също. Тя вече е тръгнала покрай стената към града и ще докладва веднага щом се натъкне на нещо.

Понечих да протестирам, но се усетих, че е без полза, и млъкнах.

— Изглежда — казах, — че бандата, която управлява тук, лъже за всичко. Така че лъжите за артефакта са си нещо съвсем естествено. Ще трябва да чакаме…

Млъкнах, защото на вратата се почука учтиво и се показа Велди.

— Добри новини! — обяви той с поглед, грейнал от възбуда. — Железния Джон е решил да говори със Стоманените плъхове, и то в самия Вериториум. Почест, която е над всички почести. Побързайте, благородни господа. Но първом изтупайте дрехите си и с изключение на Флойд с неговата геройска брада, моля, постарайте се да почистите с бръснача следобедната сянка, що в този миг краси музикалните ви челюсти. Ах, какви удоволствия ви чакат!

Можехме да минем и без удоволствията. Но това си беше царска заповед и нямаше как да я заобиколим. Ударих си бързо една контра и загладих челюстта, като се постарах да не се въся на образа си в огледалото. Излязох последен, качихме се мълчаливо на борда на Транспорта на насладата и тромаво ни подкараха към неумолимата съдба.

— Защо пък и тримата? — каза Стинго, отпивайки от чашата си изстудено вино. — Последния път на урока с обучаващия филм беше само ти, нали, Джим?

— Нямам представа — отвърнах. Щеше ми се да сменим темата.

Не останах особено доволен от лековатия му тон. Опитах се да си представя как Мадонет се приближава сама към другата част на града, но мислите ми все се тътреха подир Железния Джон. Какво щеше да стане пък сега?

Влязохме във Вериториума и се изненадах колко просторен се оказа той. Сега беше по-добре осветен и видях, че има много подредени в полукръг столове. Всички те се оказаха заети с най-възрастната колекция от обитатели на Рая, която бях срещал до този момент. Плешиви темета и сива коса, бръчки по лицата и беззъби челюсти.

Железния Джон лично пристъпи да ни поздрави.

— Вие сте най-сърдечно добре дошли тук и тези места са за вас. — Бяха трите най-хубави места на първия ред, отделени от останалите. — Вие сте нашите почетни гости, музикални Стоманени плъхове. Този повод е специален — специално за младия Джеймс ди Гриз. Ти си най-младият мъж тук, Джим, и много скоро ще разбереш защо ти оказваме тази чест. Твоите приятели ще наблюдават, надявам се, с удоволствие. Не само ще изпитат удоволствие, но се надявам искрено, че ще се научат чрез наблюдение. А сега да започваме…