Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 60

Младежът нито извика, нито побягна. Само кимна и каза:

— Това ще да е мястото.

Тъмнината се разнесе и светлината се върна. Железния Джон беше изчезнал и залата беше празна. Погледнах към Флойд, който изглеждаше също толкова шашардисан, колкото и аз.

— Да не би някак си да съм изтървал нишката? — попитах.

— Мъчно ми е за кучето — каза Флойд. Двамата погледнахме Стинго, който кимаше замислено.

— Това е само началото — каза той. — Ще разберете какво става, когато видите останалата част.

— Не би ли бил така любезен да ни обясниш какво точно имаш предвид?

Стинго разтърси глава в решително „не“.

— По-късно, може би. Но не мисля, че ще се наложи. Ще го видите сами.

— Ти си гледал вече това холофилмче, така ли? — попита Флойд.

— Не. Но съм чел митологията. По-добре сами да го видите, преди да говорим за това.

Понечих да протестирам, но си затворих устата. Нямаше смисъл да се настоява. Вратата се отвори и водачът ни се появи.

— Ето го човека, за когото си говорехме — казах, спомняйки си за предишния ни разговор. — Чухме от достоверни източници, че утре заран ще има пазар на открито.

— Източниците ви са верни. Утре е десетият ден, тоест пазарен ден. Той е винаги в десетия ден, защото номадите го запомнят, като си зацапват всеки ден по един пръст със сажди, докато пръстите…

— Ясно, мерси. Мога да броя до десет и без да си цапам пръстите. Моите приятели музиканти и аз самият бихме искали да посетим пазара. Това възможно ли е?

— Трябва само да поискате, велики Джим от „Стоманени плъхове“.

— Вече го поисках. Ще може ли някой да ни покаже пътя утре заран?

— По-удобно ще е да използвате Огнените колесници.

— Съгласен съм, но по-удобното няма да ни е много удобно. Ходенето пеш калява тялото.

— Тогаз пеша ще да вървите, щом туй е искането ваше. Ескортът ще ви се осигури. Ала сега е час за пир, във ваша чест устроен е банкетът. Ще бъдете ли тъй любезни да ме последвате?

— Води ни, о, приятелю. Щом няма пак от полпетона да ядем, то ние гости ваши лакоми ще бъдем.

Щом го последвахме, усетих, че пръстите ми са се събудили сами. Или може би бяха задействани от потиснатото ми подсъзнание. Те натиснаха клавишите на компютъра и светещите числа се появиха пред очите ми.

Деветнайсет и пулсиращо единайсет.

Оставаха единайсет дни. Утрешният пазар трябваше на всяка цена да пръкне нещо.

15.

— Колко хубав ден ще бъде — каза гласът.

Всяка дума прониза главата ми като ръждива стрела, застъргала в нарастващата болка, която пулсираше в главата ми. Отворих гуреливото си око и ярката светлина увеличи болката още повече. Отворих уста, само колкото да се озъбя злобно на натруфения ни със злато домакин, който шеташе из квартирата ни; дърпаше пердета, събираше разхвърляни дрехи и изобщо се държеше по най-противен начин в този предутринен час. Едва след като чух външната врата да се затръшва, изпълзях от леглото, угасих изкуственото осветление, запрепъвах се на четири крака и се добрах до багажа си, опрян на стената. След третото тършуване треперещите ми пръсти се докопаха и измъкнаха хапче с отрезвяващ ефект. Глътнах го без вода и седнах неподвижен, изчаквайки благословените му химикали да проникнат надълбоко в разнебитените ми телеса.