Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 59

— Това не ми харесва — измърмори Флойд от името на трима ни.

— Търпение — казах аз по липса на по-интелигентен отговор и нервно натиснах ставите на пръстите си, докато не изпукаха. Въздухът в мрака се раздвижи и пред нас се появи раздуващо се кълбо от светлина. Пред очите ни изплува Железния Джон сякаш образът му наистина изтече от бутилка и посочи с пръст към нас.

— Преживяването, което ще изпитате сега, е от жизнено значение за вашето съществуване. Споменът за него ще ви крепи и възвисява и вие никога няма да го забравите. Знам, че ще останете завинаги благодарни, и предварително приемам трогателната ви признателност. Това, което ще изпитате, ще ви промени, ще ви развие, ще ви обогати. Добре дошли, добре дошли в първия ден на новия и пълноценен живот, който тепърва ви предстои.

Когато образът му се отвя, се изкашлях, за да прикрия подозренията, които старият рунтавел събуди у мен. На краставичар краставици ще продава. Наместих задника си по-удобно в креслото и се приготвих да ме забавляват.

Още от самото начало забелязах, че холофилмът е направен много професионално. Дадох си сметка, че един млад човек, един наивник или просто един тъпак би бил много впечатлен. Мъглата се вдигна, сумрачната светлина нарасна и скоро се озовах в центъра на действието.

Царят гледаше мълчаливо как група въоръжени мъже навлизат с уморена крачка в леса и изчезват сред дърветата. Външно изглеждаше търпелив и чакаше, макар от време на време да посягаше и да докосваше короната си, сякаш за да се увери, че още си е на място и че той все още е цар. Мина много време. Изведнъж той се сепна, извърна глава и се вслуша в стъпките, които тихо изшумоляха сред горския листак. Но не се появи воин, а само дебелата изгърбена фигура на неговия шут. Шапката на шута се поклащаше, устните му бяха мокри и покрити със слюнка.

— Какво видя? — попита царят.

— Изчезнаха, Ваше величество. Всички изчезнаха. Като всички други. Изгубиха се сред дърветата около езерото. Никой не се върна.

— Никой не се връща — каза царят. Скръбта и безсилието го притискаха.

Той остана така, без да знае, без да мисли, без да вижда младежа, който се появи отнякъде и пое към него. До краката му пристъпваше кротко едно сиво куче. Шутът, с увиснала челюст, от която капеше слюнка, отстъпи и се скри при появата на странника.

— Защо си тъй умислен, царю честити? — запита младежът с ясен и звучен глас.

— Скърбя, защото в гората в моето царство има едно място, откъдето никой не се връща. Мъжете отиват по десетима и по двадесетима, но никой не се е върнал обратно.

— Ще отида и аз — каза младежът. — Но ще отида сам.

Той изпука с пръсти и без да каже нито дума повече, навлезе в леса. Кучето го последва. Провряха се под дърветата и тръгнаха по мекия мъх, минаха покрай папрати и къпинаци и стигнаха до ръба на едно тъмно блато. Младежът спря и надникна — и ето една ръка, от която капеше вода, внезапно се издигна от средата на блатото, сграбчи кучето и го дръпна под водата. Няколко кръга — и повърхността отново застина.