Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 58

— Ето, ти зададе подходящия въпрос. Отговорът е очевиден. Тази страна на Рая е само за мъже. Не само че не срещнахме тук жени, но те очевидно са изтрити от всички телевизионни предавания и, изглежда, от всичко останало. Това е един истински мъжки свят. И не ме питай пак защо, защото не знам. Видяхте колко висока е стената, докато идвахме насам. От изгледа на това нещо от космоса знаем, че то разделя града на две половини. Така че жените, ако изобщо има такива, се намират от другата страна на стената.

Никой не каза отново „защо“, но това беше единственото нещо, което витаеше в мозъците ни. Загледах се в загрижените им лица и се помъчих да си помисля за нещо хубаво. Успях и казах на глас:

— Мадонет.

— Какво Мадонет?

— Трябва да й съобщим каква стана тук. — Бръкнах с пръст в ухото си и се обърнах към кутрето. — Джим вика Мадонет. На линия ли си?

— До голяма степен.

— И аз те приемам — обади се Тремърн с тенекиен глас от нокътя.

Описах накратко събитията от деня, казах „край“ и зачаках реакция. Мадонет се забави, не можех да я виня, но Тремърн беше съвсем делови, както винаги.

— Откъм вашата страна на стената дотук се справяте добре. Дали не е време и Мадонет да провери как стоят нещата от нейната страна?

— Все още не. Не и преди да сме получили няколко отговора на ужасно голям куп въпроси.

— Съгласен. Но само засега. Открихте ли нещо за артефакта?

— Засега отговорът е отрицателен. Дай ни малко почивка, капитане. Не мислиш ли, че да стигнем дотук, да се изчанчим и на всичкото отгоре да изпълним едно парче е съвсем достатъчно за един ден? — Последва дълга пауза. — Прав си, капитане. Не е достатъчно. Следва откриване на чужд артефакт. Край.

Измъкнах си пръста от ухото, изчистих от него ушната кал и се загледах мрачно в празното пространство.

— Как ще го намерим? — попита Флойд.

— Изобщо нямам представа. Казах го само, та Тремърн да ми се махне от главата.

— Знам как да започнем — каза Стинго. Хвърлих му скептичен поглед.

— Първо МИПСК-овете, сега и това. Нашият муден свирач на лира разкрива неподозирани дълбочини.

Той кимна и се усмихна.

— Сигурно е от всичките години, през които работих за Съюза. Старият учтивец при портата не ни ли каза, че утре заран ще има пазар?

— Че го каза, каза го. И какво от това? — обади се Флойд. — Артефакта отдавна го няма там, сигурен съм.

— Разбира се. Но търговците са си там. Има голяма вероятност този, който го е купил, да бъде намерен на пазара.

— Гений! — поздравих го аз. — Под тези сиви коси лежи едно още по-сиво сиво вещество, което умее да мисли!

Той кимна скромно.

— Всъщност положението на пенсионер никога не ми е харесвало. Какво правим оттук нататък, шефе?

— Хващаме Златуркото. Показваме силен интерес към пазара. Взимаме го за водач, за да ни отведе там още в зори…

Споменаването на името му сякаш подейства като покана. Фанфарите прокънтяха, вратата се отвори и нашият облечен в позлата водач се появи.

— Покана за вас, о, щастливци. Железния Джон ще ви срещне във Вериториума. Елате!

Отидохме — не че имахме друг избор. За разнообразие сега Златурко изобщо не беше разговорлив. С махване на ръката отхвърляше всичките ни питания. Още коридори, още тухли и още една врата. Отвори се и се озовахме в сумрачен мрак. Препъвахме се и си ожулихме глезените, докато си проправяхме път към една редица чакащи ни столове, в които седнахме, както ни се указа. Когато Златурко излезе и затвори вратата, стана още по-тъмно.