Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 6

— Пипнах ли те? — извика победоносен глас и две яки ръце ме сграбчиха. На пипане нямаше как да разбере, че съм Черен пояс. Схвана го по по-грубия начин.

Със затворени очи и равномерно дишане той просто си заспа и изобщо не протестира, когато му свалих униформата и оръжията. Нито пък ми благодари, когато покрих белите му телеса със зеблената роба, та да прикрия въшлясалите му гащи от нечий нахален поглед. Дрехите му не ми бяха съвсем несъразмерни, макар да не бяха и съвсем по мярка, но все щяха да свършат работа, особено ако понахлупех фуражката над очите си.

Помещението имаше три врати. Едната, която бях заключил, се тресеше и всеки момент щеше да изскочи от пантите. Втората беше онази, през която бяхме дошли. Не беше необходима голяма интелигентност, за да използвам ключовете на изпадналия в безсъзнание пазач и да отворя третата.

Водеше към складово помещение. Тъмни рафтове, отрупани с неизвестни предмети, се губеха в далечината. Не много обещаващо. Но не бях в положение, при което да мога да избирам. Бързо отскочих до входната врата, отключих я, оставих я отворена и се гмурнах в складовото помещение. Още преди да успея да заключа, последва мощен трясък и се чуха гневни викове — насилниците бяха успели да изкъртят вратата.

Подвеждането в лъжлива посока нямаше да продължи дълго. Бегом покрай рафтовете. Да се скрия тук? Не, щеше да последва внимателно претърсване. Врата в другия край, заключена. Отключих я, открехнах я и надникнах. Празно помещение. Отворих широко и пристъпих.

Пристъпих много кротко, защото всички пазачи, наредени по конец до отсрещната стена, бяха насочили автоматите си към мен.

— Застреляйте го! — заповяда полковник Невредан.

— Предавам се!

Бързо вдигнах ръце във въздуха. Пръстите трепнаха на спусъците. Свърши се.

— Не стреляйте — искам го жив. Засега.

Стоях замръзнал, без да дишам, докато пръстите на спусъците не се отпуснаха. Хвърлих поглед нагоре и видях металното око на камерата на тавана. Сигурно имаха такива във всяко помещение и из целия коридор. Бяха ме наблюдавали през цялото време. Браво, Джим, добър опит. Полковникът скръцна зловещо със зъби и вирна пръста си към мен.

— Хванете го. Оковете го. Вържете го. Доведете го.

Всичко това бе изпълнено с безмилостна деловитост. Пръстите на краката ми застъргаха по пода, докато ме влачеха назад към клетката. Съблякоха ме до шушка, хвърлиха ме на пода и ме покриха с черната роба. Вратата издрънча и останах сам. Много сам.

„Горе главата, Джим. Бил си и в по-голяма беда — рекох си усмихнато. И после се озъбих сам на себе си. — Кога?“

Отново в клетката. Безплодният ми опит да се измъкна само ми беше донесъл няколко натъртвания.

— Не може да бъде! — извиках. — Не може всичко да свърши така.

— Може — и ще свърши — прокънтя погребалният глас на полковника. Вратата на клетката се отвори.

Под дулата на дузина автомати, насочени срещу мен, един пазач влезе с поднос, върху който имаше бутилка шампанско и една-единствена чаша.

Гледах замаян и невярващ как пазачът отвърта телчицата. Тапата изгърмя и пенливата златиста течност кипна в чашата. Той ми я подаде.