Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 5

— Взети ли са отпечатъци от монетите? — попита той през рамо.

— Много — отвърна му призрачен глас.

Част от повърхността на бюрото се надигна и поднесе нещо като снимки на отпечатъци. Той ги погледна и за втори път бях удостоен със смразяващата му усмивка, след което полковникът пусна отпечатъците в една цепнатина. Втора холограма излетя във въздуха покрай първата, намести се върху нея и я припокри, когато той натисна клавишите.

Двойният образ затрептя и се сля в един.

— Идентични! — заяви полковникът триумфално. — Можете да ми кажете името си, ако желаете. За да го изпишат правилно върху надгробната плоча. Но само ако желаете.

— Какво значи надгробна плоча? Каква смъртна присъда? Това е в нарушение на Галактическия закон!

— Тук няма галактически закон. — Гласът му прозвуча като траурен марш. — Тук важи само законът на Монетарницата. Присъдата е окончателна.

— Процесът… — промълвих съкрушен. В главата ми се завъртяха кадри с адвокати, апелации, жалби и възражения.

Но в гласа му не долових никаква милост и по устните му не пробяга дори и най-студеното подобие на усмивка.

— Наказанието за кражба в Монетарницата е смърт. Процесът се гледа след екзекуцията.

2.

Все още съм млад. Но, изглежда, няма да мога да остарея. Това, че посветих живота си на престъплението, ме доведе до значително по-ниска продължителност на живота, отколкото можеше да се очаква. Ето ме, нямам и двайсет години. Ветеран, воювал в две войни. Бях лежал в затвор и бях избягал, бях потиснат от смъртта на моя добър приятел, Епископа, бях впечатлен от Марк Форър, великия Изкуствен интелект. И това ли беше всичко? Получих ли си го? Само толкова живот? Свърши се.

— Никога! — закрещях силно, но двамата пазачи просто ме стиснаха още по-здраво под мишниците и ме задърпаха по коридора. Третият въоръжен пазач мина напред и отключи решетката на клетката, а този зад мен стовари приклада на автомата в бъбреците ми.

Добри бяха и не ми оставяха никакви шансове. Бяха едри и зли, а аз — дребен и хилав. Треперещ от страх, се приведох още по-ниско. Щом отвори вратата на клетката, пазачът с ключовете се обърна към мен и отключи белезниците ми.

И изпъшка, когато коляното ми улучи стомаха му и го изрита в клетката. В същото време сграбчих китките на двамата си странични пазачи, рязко кръстосах ръце в мигновено усилие и ги издърпах така, че да се блъснат един в друг. Черепите им издрънчаха приятно. В същия момент се люшнах назад и ударих носния хрущял на тъмничаря зад мен с темето си. Всичко това стана горе-долу едновременно.

Две секунди преди това бях вързан пленник.

Сега единият пазач беше извън полезрението ми и стенеше в клетката. Двамата други се държаха за главите и ревяха. Четвъртият държеше разкървавения си нос. Те не очакваха това: аз — да.

Затичах се. Назад по пътя, по който бяхме дошли, през все още отворената врата. Грубите, ядосани гласове бяха отрязани, след като я затръшнах и я заключих. Дебелият й панел се разтърси от блъскащите се в нея тела от другата страна.