Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 7

— Какво е това? Защо? — смутолевих аз, зяпнал с изцъклен поглед надигащите се мехури.

— Последното ти желание — каза Невредан. — И цигара.

Извади папироса от пакета, запали я и ми я подаде.

— Не пуша.

Той стъпка папиросата с пета.

— Пък и — шампанско и цигара — това не е моето последно желание.

— Това е. Формите на последно желание са стандартизирани по закон. Пий.

Пих. На вкус беше добро. Оригнах се и протегнах чашата.

— Долейте ми. — Каквото и да е — да печеля време, да помисля. Гледах как виното се излива в чашата, но мозъкът ми беше тъп и празен. — Нищо не ми казахте за… екзекуцията.

— Искаш ли да знаеш?

— Всъщност не.

— Тогава ще ти я опиша с удоволствие. Уверявам те, че подходящият метод беше предмет на задълбочено обсъждане. Преценени бяха възможностите за стрелково отделение, електрошок, отровен газ. Когато се приемаше законът, внимателно бяха обсъдени много възможности. Но всички те предполагаха, че някой ще трябва да натиска копче или спусък, а това не е твърде хуманно за изпълнителя.

— За изпълнителя? А какво да кажем за осъдения?

— Без значение. Твоята смърт е решена и ще стане съвсем скоро. Ще стане следното. Ще бъдеш отведен в херметична камера и там ще те оковат. Входът ще бъде заключен. След това камерата ще се напълни с вода от устройство, което ще се задейства от собствената ти телесна топлина. То винаги е там. Винаги е включено. Сам ще поемеш отговорността за собствената си екзекуция. Според теб това не е ли дори твърде хуманно?

— Че откога удавянето се смята за хуманно?

— Може би не е. Но ще ти се предостави пистолет с един куршум. Можеш да се самоубиеш, ако предпочиташ.

Отворих уста да им кажа какво мисля за тяхната хуманност, но бях хванат от много ръце и повлечен, преди да мога да проговоря. Чашата бе отнесена — както и аз. На глезена ми поставиха пранга. Верига я свързваше с една скоба в стената. Всички с изключение на полковника напуснаха. Той спря с ръка върху бравата на дебелата, несъмнено непропускаща вода врата.

Ухили ми се победоносно, наведе се и остави на пода старинен пистолет. Хвърлих се към него, но вратата се затвори и резето щракна окончателно.

Наистина ли това беше краят? Завъртях пистолета в ръцете си, видях тъпото очертание на единствения патрон. Край на Джими ди Гриз, край на Стоманения плъх, край на всичко.

Чу се далечно мляскане на отваряща се запушалка и от една дебела тръба на тавана върху мен потече студена вода. Загъргори и заплиска, покри стъпалата ми, стигна до глезените. Когато стигна до кръста, вдигнах пистолета и го погледнах. Май нямах голям избор. Водата равномерно се надигаше. Покри гърдите, стигна до брадичката ми, Потреперах.

След което водата престана да се излива отгоре. Беше студена и аз се разтреперих неконтролируемо. Светлината в херметичния глобус осветяваше само каменна стена и тъмна вода.

— Какво ми играете на copeldacoj? — извиках. — Хуманното изтезание връзва ли се с хуманното убийство?

Миг след това получих отговор. Нивото започна да спада.