Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 57

— Какво имате предвид? — попитах аз, въпреки че ясно разбирах накъде бие.

— Тук ние сме напълно задоволени. Приспособени и сигурни. Не бих искал да разбера, че тази сигурност е застрашена. Вие, господа, идвате в нашата земя от един твърде объркан външен свят. Галактиката живее в мир — или поне така твърдите. Ако не броим вечните и безкрайни войни и конфликта на двойствеността, от който ние тук сме освободени. Вие сте продукт на едно общество, което унищожава „Аз-а“, вместо да го гради. Вие страдате от негативизъм, който трови живота на хората, унищожава културите, отслабва дори най-силните. Разбирате ли за какво ви говоря?

Нито Флойд, нито Стинго отговориха, така че остана на мен. Кимнах.

— Разбираме. Можем да се позаядем с някои от заключенията ви, но мисля, че разбираме предмета на вашата загриженост. Мога да ви обещая, че докато се радваме на вашето гостоприемство, нито аз, нито моите колеги ще говорим с когото и да било за другия пол. Тоест за момичета, жени, мацки. Тази тема е табу. Но понеже повдигнахте този въпрос, смятам, че можем да го обсъдим…

— Не.

— Добре. Отговорът е ясен. Значи ще се радваме на вашето гостоприемство и няма да го разваляме.

— Ти си прекалено мъдър за възрастта си, млади Джим — каза той, и тънката усмивка се върна на лицето му. — Но сигурно сте уморени. Ще ви покажат апартамента.

Вратите се отвориха и той ни обърна гръб. Край на беседата. Изнизахме се колкото можем по-равнодушно. Старият Златурко ни отведе в много луксозни помещения, макар и пак от червени тухли, включи телевизора, провери дали крановете в банята работят, вдигна и пусна щорите, поклони се и излезе. Сложих пръст на устните си. Флойд и Стинго стояха трепетно притихнали, докато аз проверих стаята за подслушващи устройства с детектора, зает от Тремърн. След онова, което бяхме видели по телевизията, уважението ми към местната електроника беше нараснало.

— Нищо — казах.

— Никакви жени — каза Стинго. — При това дори не можем да разговаряме за тях.

— Мога да мина и без това за известно време — намеси се Флойд. — Но кой беше оня, дето пееше с нас в парчето?

— Оня — поясних — беше един твърде елегантен пример за първокласно електронно менте.

— Но откъде се появи тоя шегаджия? — каза Флойд. — Видя ли как свиря точно до него? Заклевам се, че изобщо не съм го виждал преди. Да не би наистина да сме се друсали с бакшийш и цялата тази планета да е просто кошмар, породен от наркотика?

— Запази хладнокръвие. Спокойно. Този момък не е нищо повече от купчина електронни байтове и битове. Някои наистина добри техници са дигитализирали цялата песен, както си пеем всички. После са вкарали анимация на генериран от компютъра певец мъж, който повтаря движенията на Мадонет. Изчистили са нейния образ, набутали са него и после са записали отново цялото парче, все едно че е на живо. Само че с него, вместо с нея.

— Но защо? — запита Стинго и се отпусна уморено в дълбокото канапе.