Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 3

Хари Харисън

Нагоре. Тихо, на меки подметки. Промяната в плана бе съвсем уместна, след като прозвуча алармата, Зачеркваща елементарното измъкване с тълпата. Нагоре, няколко отсека, докато стъпалата не завършиха пред врата, означена „КРОВ“. На местния език това би трябвало да означава покрив.

Имаше три различни алармени системи, които изключих преди да открехна вратата и да се промуша през нея. Огледах обичайната бъркотия по покрива. Водни цистерни, отдушници, вентилатори — и комини с прилични размери, изригващи пушек. Великолепно.

Куфарчето с парите се изду, след като напъхах в него уличаващите ме инструменти и принадлежности. Отворих токата и измъкнах от нея макарата и мотора. Прикрепих молекувръзната пломба от окачващата корда към чантата, после я пуснах в комина. Бръкнах възможно най-надълбоко и фиксирах механизма на макарата в широката тръба.

Готово. Можех да почакам, колкото трябва, докато шумотевицата заглъхне. Инвестиция, която очаква да си я приберат. След това, въоръжен единствено със своята невинност, се върнах по същия маршрут надолу по стълбите до приземния етаж.

Вратата се отвори и затвори безшумно и ето ти го пазача, с гръб, толкова близо, че да го пипнеш. Което и направих, като го потупах леко по рамото. Той изкрещя, скочи встрани и вдигна автомата.

— Не исках да ви стряскам — казах мило. — Страхувам се, че си изгубих хората. Пресгрупата…

— Сержант, хванах един — избоботи той в микрофона на рамото си. — Аз, слушам, редник Измет, пост единайсе. Слушам. Да го задържа. Разбрано. — Той насочи дулото между очите ми. — Не мърдай!

— Нямам такова намерение, уверявам ви.

Разгледах с възхита ноктите си, разроших пуха по якето, засвирих си с уста, изобщо опитвах се да не обръщам внимание на трептящото дуло на автомата. Последва тропот на тичащи ботуши и скоро до нас дотропа цяло отделение, водено от намръщен сержант.

— Добър ден, сержанте. Бихте ли ми обяснили защо този войник си е насочил оръжието към мен? Или по-точно, защо всички вие сте насочили оръжията си към мен?

— Вземи му багажа. Шибни го. Доведи го.

Лаконичен човек беше този сержант.

Асансьорът, в който ме напъхаха, не беше отбелязан в картата за журналисти. От друга страна, в тази карта нямаше и намек за многобройните нива под наземния етаж, нива, проникващи дълбоко в земните недра. Налягането притискаше тъпанчетата ми, докато се спускахме — почти толкова етажи надолу, колкото обикновено изкачваш до върха на някой небостъргач. В стомаха ми също натежа, когато си дадох сметка, че съм захапал повече, отколкото мога да сдъвча. Бутнаха ме в някакъв подземен етаж, повлякоха ме през заключени решетъчни врати, една след друга, докато накрая стигнахме при единична, твърде потискаща килия. Традиционно празна, с голи лампи и табуретка. Въздъхнах и седнах.

Опитите ми да завържа приказка бяха пренебрегнати, както и журналистическата ми карта. Която ми бе прибрана заедно с обувките и с останалата част от облеклото. Увих се в робата от бодливо черно зебло, която ми хвърлиха, отпуснах се на табуретката и не направих никакъв опит да занимавам пазачите си.