Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 46

— Но кой? И защо?

— Не знам. Но полагам всички усилия да разбера. За този град и за райските му жители практически не знам абсолютно нищо.

— Наистина честен отговор, капитане. Благодаря ти. Щом вие не знаете — каза Стинго, — ще опитаме сами да разберем. Ще изсвирим някое и друго парче и ще си отваряме очите.

— Де да беше толкова лесно — промърморих сподавено. — Разгъвай картите.

Изглежда, по-голямата част от населението обитаваше съставения от разпокъсани махали град. От него водеха пътища към не много далечни села и тук-там се виждаха постройки, които може би бяха ферми. Единственият объркващ обект на триизмерната карта беше нещо, което приличаше на непрекъсната стена и което разделяше града на две половини. Около града нямаше стени, само тази по средата. Посочих я.

— Някаква представа какво е това или за какво служи?

Тремърн поклати глава.

— Никаква. Прилича на стена, това е всичко. Но покрай нея минава път. Който, изглежда, е единственият път, водещ от равнината.

Посочих с пръст на холокартата.

— Тук. Където пътят се изгубва и изчезва сред тревата. Оттук трябва да минем. Освен ако някой не излезе с по-добро предложение.

— На мен ми изглежда добре — каза Тремърн. — Ще ви сваля в ето този участък на платото, зад рида, за да не ни забележат. После ще вдигна катера и ще поддържаме връзка по радиото.

Разтоварихме.

— Да поспим първо — прозя се Флойд. — Нощта беше дълга.

Дълга и още как. Да не говорим за още по-дългите дни. Тремърн излетя, а ние легнахме да спим. Поспахме добре, събудихме се, а нощта още не беше отминала. Отново легнахме. Другите откъртиха, но моят ум беше твърде претоварен, за да мога да заспя. Вече разполагахме с някакво заключение за местоположението на артефакта. Заключение, което беше безполезно, докато не почнехме да оглеждаме. Обаче не можехме да гледаме на тъмно. А ми оставаха — всъщност колко дни ми оставаха преди трийсетдневната отрова да ме тръшне? Започнах да броя на пръсти. Минали бяха някъде около осемнайсет, което означаваше, че ми остават дванайсет. Чудесно. Или бях броил погрешно? Пак започнах с пръстите, после се ядосах на себе си. Стига с тези пръсти. Включих компютъра и нахвърлих кратка програма. После натиснах „Ф“ за фаталния срок и пред мен изникна светещото число осемнадесет, последвано от примигващо дванадесет. Не че много ми харесваха, уверявам ви, но поне щях да престана да се притеснявам, че отброявам неправилно. Сигурно някаква част от мен остана доволна, защото скоро заспах дълбоко.

Най-после, с огромна неохота и мързел, небето изсветля и започна новият ден. Преди съвсем да се съмне, капитанът поведе катера ниско и бавно сред хълмовете, качи ни и ни прекара зад последния рид.

— Късмет — каза той малко мрачно.

Люкът се затвори и катерът безшумно отфуча в просветляващото небе. Без да осъзнавам напълно какво правя, натиснах „Ф“ на компютъра си. Числата бликнаха във въздуха пред мен и изчезнаха също така бързо. Но ги запомних.

Деветнадесети ден.

12.

Слънцето се издигаше над хоризонта с огромна неохота. Когато стигнахме до началото на стената денят още не беше съвсем настъпил. Спряхме пред единствения ред тухли, почти скрити сред тревата.