Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 44

Оказа се, че не е. Щом кацнахме, той се изниза през вратата и изчезна в мрака. Не минаха и трийсет секунди, и ето че ми извика тихо:

— Ела. Можеш да светнеш.

Включих фенерчето. Под редките звезди беше наистина тъмно. Видях два силуета, застанали плътно един до друг. Светлината ми разкри един пастир с опулени очи, стиснат здраво за гърлото, за да не вика. Размахах фенерчето под носа му.

— Слушай, о, пастирю, който не опази стадото си. Ръката, която те държи за гърлото, може спокойно да те убие. После можем да откраднем цялото ти рунтаво стадо и да ядем шеотски шишчета да края на дните си. Но аз ще бъда милостив. Ръката ще се махне от нечистата ти уста и ти няма да извикаш, иначе наистина ще умреш. Ще ми говориш тихо и ще отговориш на въпросите ми. Сега можеш да говориш.

Капитанът го поотпусна и пастирът се изкашля и изпъшка:

— Демони на мрака! Пуснете ме! Не ме убивайте! Върнете се в гърнето, от което сте излезли…

Ощипах го за носа и казах:

— Млък. Отвори си очите. Погледни тази снимка и ми кажи, виждал ли си това нещо?

Тикнах снимката под очите му и я осветих с фенерчето. Тремърн го стисна силно за ръката да го подкани.

— Не — отвърна с хленч пастирът. — Такова нещо щях да го запомня. Не съм… — Гласът му изгъгри и заглъхна, след което той се срути на земята в безсъзнание.

— Тези пастири изобщо ли не се перат? — попита Тремърн.

— Само на тек година. Давай при следващия.

Бързо изработихме схема. Спираме и той слиза. Веднага след него слизам и аз — дотогава той вече ме викаше. Много изплашени пастири заспаха дълбоко тази нощ — но едва след като бяха погледнали артефакта на снимката. Между отделните посещения успявах да подремна. Хъркането в задния отсек на катера изобщо не ми пречеше. Единствен капитанът не спа и на единадесетата визита изглеждаше толкова свеж, колкото в началото. Нощта на тази планета наистина беше твърде дълга.

Вече бях станал гроги, когато отидохме на гости на тринадесетия. Нещастният тринадесети. Късата процедура — и хайде при четиринадесетия. Още един чифт опулени очи над сплъстената брада.

— Виж! — озъбих се аз. — Говори! Хленчът не се брои за говорене. Виждал ли си това нещо?

Вместо да мрънка, този изгъргори и изохка — май ръката му бе извита малко по-силно. Невъзмутимият капитан, изглежда, също беше започнал да губи търпение.

— Дух на Сатаната… изчадие на дявола… Предупреждавах ги, но те не искаха да слушат… гробът, гробът!

— Имаш ли някаква представа какво бълнува тоя?

— Май има някаква надежда, капитане. Ако не ни будалка, може и да го е виждал. Слушай — погледни пак! Виждал ли си това нещо?

— Казах му да не го докосва, защото ни чакат смърт и проклятие, но той…

— Значи си го виждал. Добре, Капитане, можеш да му отпуснеш малко ръката, но остани в готовност. — Бръкнах дълбоко в джоба си и извадих шепа сребърни кръгчета — местните пари. Осветих ги. — Ей, миризливецо, виж — федха. И всички са за тебе. Само за тебе.