Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 39

— Хм — казах с пълна уста. — Моите благодарности към гениите инженери, които са измислили това. Гастрономичен шедьовър, при това расте по дърветата. Ако не бяха жителите й, тази планета щеше да е истински рай.

След като похапнахме и се почувствахме горе-долу като хора, им докладвах.

— Свързах се с Небесното око. От тази посока към нас се приближава група номади. Прецених, че трябва да ги оставим те да ходят, вместо да ходим ние. Готови ли сме вече за контакт?

Последваха бързи кимания и нито едно възражение, което ме зарадва. Стинго вдигна топора си и изръмжа:

— Готови както винаги. Само се надявам, че тази тайфа ще е малко по-гостоприемна от първата.

— Има само един начин да го разберем. — Захапах три пъти яко. — Къде са фундаменталоидите сега?

— Пресичат северно от вас — оттатък шубраците по ниското възвишение.

— Тогава да тръгваме. Багажът на гърба, оръжията готови, палци горе, напред!

Тръгнахме бавно по хълма и през храстите. Изведнъж се спряхме и се загледахме в стадото, което бавно преминаваше под нас.

— Шеоти — казах аз. — Мутиралата кръстоска между овци и кози, за която ни разправяха.

— Шеоти — съгласи се Мадонет. — Но защо не ни казаха, че са толкова огромни? Аз не им стигам дори до коленете.

— Наистина — съгласих се аз. — И още нещо. Те стават за яздене. И ако не греша, са ни видели и тези трима ездачи галопират към нас.

— И размахват оръжия — добави Стинго. — Почва се.

10.

Те се носеха с тътен към нас, размахали мечове. Черните копита на добичетата вдигаха облаци прах. Шеотите имаха противни малки очи, заплашителни извити рога и нещо, което приличаше на бивни. Не си спомнях да съм виждал овца или коза с бивни, но човек винаги може да види нещо за първи път.

— Застани в редица с готови оръжия — призовах аз и размахах меча си.

Най-близкият ездач, целият облечен в черно, дръпна здраво юздите и рунтавият му носач се закова на място. Той ме изгледа намръщено иззад голямата си черна брада и проговори с дълбок, респектиращ глас.

— Този, който меч вдигне, от меч ще умре. Тъй е писано.

— За себе си ли говориш? — уточних аз, все още с насочено острие.

— Ние сме мирни хора, невернико, но пазим стадата си от безбройните крадци на шеоти.

Сигурно говореше истината. Длъжен бях да пробвам. Хвърлих меча си в прахта и отстъпих. Но бях готов да го грабна всеки момент.

— Ние също сме хора на мира. Ходим въоръжени за собствената си защита в този зъл свят.

Той малко се замисли над това и взе решение. Пъхна меча си в кожената кания и скочи от носача си. Звярът моментално отвори уста — това наистина бяха бивни — и се опита да го захапе. Той го забеляза разсеяно, вдигна юмрук и стовари по мордата му як ъперкът. Устата на звяра се затвори и очите му за момент се кръстосаха. Но очевидно мозъкът му беше твърде късопаметен, защото след като ги откръстоса, беше забравил съвсем за удара. Каза „бее“ и започна да пасе. Ездачът закрачи и застана пред мен.