Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 41

— Много интересно. Аз лично следвам малко по-друг път. Но моят път вярва а уважението на твоя път, тъй че недей толкова да се тревожиш за мен.

Той се намръщи и назидателно размаха пръст.

— Има само един Път, само една Книга. Всички, които мислят различно, са прокълнати. Сега е твоят шанс да се очистиш, защото ти показах истинския Път.

— Мерси, но не изпитвам особено желание.

Той стана и насочи обвинително пръст към мен.

— Нечист! Профан! Махни се, защото ме оскверняваш с присъствието си.

— Е, всеки си е луд за себе си. Довиждане и ходи да си стрижеш шеотите. Дано да ти пораснат големи въшките. Но ако можеш да проявиш малко търпимост, преди да си тръгнал, би ли погледнал ето това? — Измъкнах от джоба си снимка на чуждия артефакт и му я показах.

— Нечисто — промърмори той и дръпна ръката си зад гърба, за да не би да я докосне.

— Убеден съм, че е нечисто. Искам само да знам дали си виждал това нещо на снимката.

— Не, никога.

— Беше ми приятно да си поговорим.

Той не отвърна на приятелското ми махване, приближи се до шеота си, зарита го по крака, докато животното не клекна, качи се на гърба му и отпраши в галоп. Вдигнах меча си, изтупах го от праха и отидох при останалите. Мадонет продължаваше да кипи.

— Лицемерен тесногръд фанатизиран тъпак!

— И не само това. Но поне получих от него един бит отрицателна информация. Той никога не е виждал артефакта. Трябва да го е свило някое друго племе.

— С всички ли ще трябва да говорим?

— Освен ако нямате по-добри идеи. А ни остават деветнайсет дни.

— Не му вярвам — каза Мадонет. — И недейте да се подсмихвате саркастично и да казвате „женска интуиция“. Тия не са ли от същия десен като тайфата, нападнала кораба на археолозите?

— Права си. А това не е ли тропот на стотици копита, тичащи насам?

— Така е! — извика Флойд. — Какво правим сега — бягаме ли?

— Не! Излизай от дърветата и бегом на равното. Инструментите — в пълна готовност. Ще изнесем на тези юнаци такъв концерт, че никога няма да го забравят.

Арроз се беше върнал да вдигне войската и най-малко трийсет от тях се бяха втурнали към нас с размахани мечове. Чуваше се маниакално блеене. Настроих звуковия усилвател до краен предел.

— Тапите в ушите, приготви се, на три почваме да им свирим номер тринайсет, „Ракетите се вдигат с рев“. Едно, две…

Когато стигнах до три, избухна непоносима звукова експлозия. Шеотите заковаха на място и ездачите се изтъркулиха по земята. Хвърлих сред тях няколко пушечни бомби, просто за да поддържам шоуто, и ги поразих с холографски светкавици.

Получи се много добре. Още преди да стигнем до втория хоров рефрен, паническият бяг приключи и последните шеоти се скриха от погледа ни. Последният облечен в черна роба фундаменталоид пъплеше към хоризонта, утъпканата трева гъмжеше от разхвърляни мечове, гроздове въшки и купчини фъшкии.