Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 37

— Тръгваме натам.

Отначало беше изморително, понеже местността беше хълмиста, но скоро оставихме хълмовете зад гърба си и нагазихме в тревиста равнина. Спряхме за почивка в края на първия час, проснахме се на земята и отпихме по малко вода. По-храбрите от нас се заеха с концентрираните дажби. На дъвкане приличаха на картон, а и вкусът им не беше по-различен.

Наблизо имаше горичка полпетонови дървета. Отидох и откъснах няколко сферични плода. Бяха твърди като камъни и също така неапетитни и на вид. Сложих ги в раницата, за да ги изследвам по-късно. Флойд измъкна от раницата си флейтичка и ни изсвири малък гег, който повдигна духовете. Когато поехме отново, го обърна на весела маршова мелодия.

Мадонет пристъпваше до мен и тананикаше в такт с флейтата. Изглежда, беше добър турист и ходенето й доставяше удоволствие. И, разбира се, беше голяма певица, с хубав глас. Всичко й беше хубаво, включително и тялото. Тя се извърна, забеляза, че я гледам, и се усмихна. Обърнах поглед, забавих крачка и се изравних със Стинго, за разнообразие. Той държеше с останалите и за моя радост не изглеждаше никак уморен. Ах, Мадонет… Мисли за нещо друго, Джим, не се отклонявай от работата. Остави момичето. Да, знам, тя изглеждаше по-хубава от всичко останало наоколо. Но не му беше времето за лигавене и за влажни погледи.

— Колко мислиш ни остава до залез? — попита Стинго. — Това хапче, дето ми го даде, взе да се изчерпва.

Излъчих холограма на часовник.

— Изобщо не знам. Нямам представа колко трае денят тук. Този часовник, както и компютърът, са сверени по бордовото време на кораба. Трябва да е минало доста време, откакто ни изхвърлиха през портата. — Примижах към небето. — Имам чувството, че това слънце изобщо не се движи. Време е да поискаме съвет.

Захапах здраво три пъти с лявата страна на челюстта си, което трябваше да задейства сигнала във вградения в ченето ми предавател.

— Тук Тремърн. — Думите ясно прокънтяха в черепа ми.

— Хващам те.

— Какво хващаш? — попита Стинго.

— Моля ти се. Говоря по радиото.

— Извинявай.

— Сигналът е чист. Докладвай.

— Не останахме много очаровани от мачовците. Напуснахме града преди няколко часа и сега цепим през равнината.

— Имам ви на картата, локализация по сателита.

— Да виждате отгоре някоя от бандите на фундаменталоидите?

— Много.

— Някои по-наблизо?

— Има една вляво от вас. Приблизително на същото разстояние, което сте изминали.

— Добре. Сега един важен въпрос. Колко е дълъг денят тук?

— Около сто стандартни часа.

— Не е чудно, че започваме да се уморяваме, а все още е ден. Можеш ли да настроиш сателита си да огледа пътя, по който минахме, дали някой не ни преследва?

— Вече го направих. Преследвачи не се забелязват.

— Чудесна новина. Приех. Край. — Повиших глас. — Група — стой. Лягай на тревата. Ще ви предам частта от разговора, която не чухте. Не ни преследват. — Изчаках, докато доволните им възгласи утихнат. Което означава, че спираме тук за храна, пиене, сън и работа.