Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 36

Две секунди. От всички посоки се размахаха оръжия. Най-добрата ми защита беше да натикам филтри в ноздрите си. Газовата бомба пукна и следващите няколко секунди употребих повече да отбягвам замахванията на своите нападатели, които се движеха все по-бавно, докато накрая рухнаха. Огледах се и установих, че газът е свършил голяма работа. Цялата огромна зала бе пълна с проснати хъркащи мъжаги. Е, имаше и една жена…

Публиката ми се състоеше само от един, тоест от мене самия, което не правеше победата по-малко сладка. Приспиващият газ беше поразил и моите приятели, въпреки че Флойд се беше справил доста добре, преди да се срути. Около него се търкаляха куп повалени тела. Отворих пакета, извадих газовия антидот и ударих по една спринцовка на всеки от спътниците си. После излязох на прага и мрачно се загледах в дъжда.

Меки стъпки зад гърба ми и ето ти я Мадонет, която нежно ме прегърна.

— Благодаря ти, Джим.

— Няма за какво.

— Как да няма? Ти ни спаси живота.

— Да, дължим ти голяма благодарност — обади се и Стинго — и той се беше свестил и бе дошъл при нас.

— Бих предпочел да не ми я дължахте. Ако тази операция беше планирана по-добре, всички тези извънредни ситуации нямаше да се случат. Грешката е моя. Но може да се каже, че в известна степен съм притиснат от времето. По причини, които не мога да ви обясня сега, трябва да намерим артефакта и да приключим операцията в рамките на двайсет дни.

— Не е много — каза Стинго.

— Прав си. Затова да не губим време. Радушното ни посрещане тук приключи. Вземете оръжие, защото може да си имаме неприятности, ако се опитаме да се измъкнем от града с голи ръце. Багажът на гръб, въоръжени за бой, поглед — заплашителен… и напред!

След онова, което за малко да се случи с нас при Свиняра и неговите нерези, нямахме настроение за шеги. Сигурно това бе изписано на лицата ни — или по-скоро по метала на оръжията ни, — защото неколцината души, които срещнахме, се изнизаха, още щом ни видяха. Дъждът беше почти спрял, слънцето изгря и от накиснатия терен се заиздига пара. Бордеите се срещаха все по-рядко, купчините боклук бяха все по-малки и можехме по-лесно да ги отбегнем. Появиха се ниски разпръснати храсти, отделни дървета и по-гъсти шубраци, покриващи ниските склонове на полегатите хълмове. Видяхме някакви ниски дръвчета, от които висяха дебелокожи кълбета с големина на мъжки юмрук. Сигурно това бяха полпетоновите дървета, за които ни споменаха. Трябваше да се провери — но не сега. Водех колоната с дълга крачка, без да дам почивка, чак докато не стигнахме убежището на първата горичка. Погледнах назад към грубите постройки и могъщото туловище на Пентагона, възправящо се зад тях.

— Изглежда, никой не ни преследва, така че да започнем по следната програма. Пет минути почивка на час, вървим, докато слънцето залезе.

Докоснах черепа-компютър, който висеше на врата ми, и клавиатурата му щръкна. Активирах холокартата, погледнах към слънцето и посочих напред.