Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 34

        Крастав крастав крак, който ме сърби!

        Не мога да не ходя, че инак ще боли!

        Крастав крастав крак, много ме сърби!

Проклетият сърбеж ме обладава лудо,

от чесане безкрайно видях се вече в чудо.

        И все така си ходя, а тебе все те няма.

        Бездомен скитам аз в галактика голяма.

Че никъде не щат такива като ме-е-ен!

Голямо чесане и тропане на крастави крака падна, да ви кажа. Както и бурни възгласи и радостни викове, когато парчето свърши. Изпълнени с ентусиазъм, изсвирихме още две песни, преди да обявя почивка.

— Благодаря ви, приятели, благодаря ви много. Страхотна публика сте. А сега ни дайте няколко минути да си отдъхнем и продължаваме…

— Много добре, много добре наистина — каза Свиняра, като се приближи до мен и измъкна микрофона от ревера ми. — Знам, че всички ние сме слушали тези музиканти преди — от голямата кутия, — тъй че удоволствието, което ни предоставиха, за нас не е изненада. И все пак беше чудесно, че можахме да ги видим на живо. Аз съм благодарен и знам, че и всички вие сте благодарни. — Той се обърна и ми се усмихна широко. С усмивка, която, усетих ясно, изобщо не съдържаше топлина или хумор. После отново се извърна към множеството и широко разпери ръце.

— Толкова съм благодарен, че приготвих една малка изненада за всички вас. Искате ли да разберете каква е тя?

Отново абсолютна тишина. И някакво шумолене. Публиката определено не си падаше по изненадите на Свиняра.

И беше права.

— Напред! — изрева той по микрофона, толкова гръмко, че гласът му отекна като гръм. — Напред! Напред! Напред!

Залитнах и за малко да падна на платформата — но не от гласа му, а защото тя се разтърси. Последва рев на мъжки гласове и изпод краката ни, отмятайки маскировъчните клони, се изсипа маса въоръжени мъже. Заизвираха на вълни, размахали криваци, и с дивашки рев се понесоха към бягащата публика.

Гледахме онемели как започнаха да повалят мъже и жени на земята, да ги оковават и връзват. Атаката беше бърза, победоносна и скоро приключи. Поляната се опразни, беше изчезнал и последният посетител. Тези, които бяха останали, се оказаха овързани и или кротуваха, или стенеха от болка. Над стенанията ясно прокънтя смехът на Свиняра. Той се прегъваше в огромния си стол, обзет от сатанински хумор, и по бузите му се стичаха едри сълзи.

— Но откъде? — обади се Мадонет. — Откъде се появиха тия? Когато започнахме концерта, долу нямаше никой.

Скочих на земята, изритах няколко клона и видях зейналия отвор на тунела. До него имаше покрит с пръст дървен капак. Последва тътен и Свиняра се приземи до мен.

— Страхотно, нали? — Той посочи отвора. — Моите хора го копаха няколко месеца. Изнасяха пръстта в калта, когато валеше. Мислех да свикам тук митинг. Някои дребни подаръци, нали разбираш, и така нататък. Но ето че се появихте вие! Ако бях способен на благодарност, щях да съм ви благодарен. Но не съм. Въпрос на сляпа случайност. И победа за тези — тоест за мен, — които са достатъчно умни да използват предоставената възможност. Следва малко празненство. Ще има храна и пиене, а вие ще свирите за мен.