Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 2

Огледаха по пода и из залата. Не и нагоре. Надявах се на това. Но пък се потях. Капките се събираха. Капеха.

С ужас наблюдавах как се пръскат по шлема на пазача.

— Следващата стая! — извика той и ревът му буквално пресуши петънцето пот.

Изфучаха навън, вратата се затръшна, прекосих тавана, пропълзях по стената и се свлякох изтощен на пода.

„Десет секунди, не повече“ — напомних си сам.

Оцеляването е жесток учител. Това, което беше изглеждало добра идея, сигурно наистина е било добра идея. Но точно сега страшно съжалявах, че се бях натъкнал на съобщението.

„Церемония по откриването на новата Монетарница на Паскьонджак… планетата, която често наричат Монетосвят… Първо тиражиране на монети от половин милион кредита… поканени са официални лица и пресата.“

Беше ми подействало като изстрел за старт на бегач на сто метра. Спринтирах. Седмица по-късно стъпих на космическия терминал на Паскьонджак с куфар в ръка и фалшива прескарта в джоба. Дори гъмжащите въоръжени части и силната охрана не можаха да озаптят лудостта ми. Машинариите в куфара ми бяха имунизирани против всички известни детектори за сигурност. Куфарът излъчваше напълно фалшива картина на съдържанието си, независимо какво излъчване проникваше в него. Походката ми беше лека, усмивката — широка.

Сега лицето ми беше пепеляво, а когато се изправих, коленете ми трепереха.

„Ти си спокоен. Ти си уравновесен. И самата невинност.“

Глътнах успокояващо-уравновесяващо хапче, приготвено да действа незабавно. Една, две, три крачки до вратата. Лицето излъчва гордост, осанка благородна, съзнание чисто.

Сложих си старомодните, инкрустирани с бижута очила и надникнах през вратата. Ултразвуковият образ беше мъглив. Но достатъчно ясен, за да различа бързащите по коридора фигури. Когато изчезнаха, отворих вратата, промуших се през нея и я оставих да се затвори.

Видях как някакви въоръжени с крясъци подкарват по коридора колегите ми — журналисти. Обърнах се и закрачих решително в противоположна посока.

Поставеният там пазач наведе автомата и го насочи право в токата на колана ми.

— La necesejo estas ci tie? — казах и се усмихнах мазно.

— Кво? Кво правиш тука?

— О! — изсумтях аз презрително. — Доста слабо образование, особено в областта на есперанто, нали? Ако искаш да знаеш, преведено на вулгарния жаргон на тази планета, казаха ми, че мъжката тоалетна е някъде насам.

— Да, ама не е. Уттатък.

— Много сте мил.

Обърнах се и се понесох неуверено по коридора. Направих цели три крачки, преди реалността да задейства бавните му реотани.

— Ей, ти, я ела тука!

Спрях, обърнах се, посочих зад него и попитах:

— Натам ли?

Газоизлъчвателят в шепата ми — бях го извадил, докато бях с гръб към него — го нацели и изсвистя късо. Очите му се затвориха и краката му се подкосиха. Докато се строполяваше, измъкнах автомата от отпуснатите му ръце и го поставих върху гръдния му кош. Не ми трябваше. Бързо прекрачих кротко спящия пазач и отворих вратата към аварийната стълба. После я затворих, облегнах се и поех дълбоко дъх. Извадих картата от журналистическия комплект и поставих пръст върху символа за стълби. Сега надолу към склада… отдолу отекнаха стъпки.