Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 105

Тропотът на многобройни чифтове ботуши в коридора добави нотка на напрежение към предупреждението му. Във всеки случай нашите тъмничари бяха подготвени за такава извънредна ситуация. В стената зад тях се отвори врата и те се сборичкаха кой да излезе пръв. Новодошлият, който явно знаеше какво ще се случи, беше последният, който успя да изхвръкне през нея и да се спаси.

Масата беше на пътя ни. Прескочих я тъкмо в момента, когато тайната врата се затръшна под носа ми. Изритах я, но тя не благоволи да се отвори. Погледнах към замлъкналата кутия.

— Говори, Алфамега. Как да се измъкнем оттук?

Червената кутия изпука и се подпали. Разтопи се на купчина пластмаса.

— Мерси — казах.

— Някакъв друг изход? — попита Флойд.

— Не, доколкото виждам.

Бързите стъпки отвън вече бяха на прага. Докато успея да извадя газова бомба, в помещението нахлу тълпа въоръжени мъже.

Нещата се развиха бързо. Флойд гътна първите трима, аз се заех със следващите двама. После работата стана дебела, защото занахлуваха още и още. Някои носеха бронежилетки, други бяха надянали прозрачни маски за борба с безредици върху увенчаните с шипове шлемове. Не правеха опити да ни застрелят, по-скоро си доставяха удоволствие да ни подбутват с пушките.

Нещо твърдо ме удари по тила, олюлях се и паднах. Последното нещо, което видях преди да ми наскачат, беше Фидо, който се изкатери по стената като паяк и изчезна в тъмнината. После ме халосаха отново и потънах в безметежен мрак.

— По-добре ли си, Джим? — каза някакъв далечен глас и почувствах на челото си нещо влажно и студено.

— Шбша… — отвърнах аз, или нещо подобно. Примляснах с пресъхнала уста и отворих очи. Ликът на Флойд се залюля пред погледа ми. Примигнах и видях, че се усмихва. Той отново постави студената кърпа на челото ми. Приятно усещане.

— Удариха те много лошо по тила — каза той. — Мен не можаха да ме ударят толкова силно.

Понечих да кажа: „Къде сме?“, но бързо загрях, че това би било твърде неопределен въпрос с твърде ясен отговор. Можех да видя решетъчната врата, което беше явен намек. Приседнах на нара. Главата ми се пръскаше. Флойд ми подаде пластмасова чашка вода. Изгълтах я и му я върнах да я напълни пак. Попипах с надежда джобовете и тайниците на панталоните си, но цялото ми въоръжение липсваше.

— Да си виждал кучета наоколо напоследък?

— Тц.

Е, това беше то. Ударен по тила. Затворен. Изоставен от най-добрия приятел на човека. Някъде под земята, така че радиото в челюстта ми не можеше да проработи. За всеки случай изщраках здраво и призовах за внимание, но в отговор не получих дори статичен шум.

— Е, можеше да е и по-лошо — каза Флойд с противна усмивка. Тъкмо понечих да го наругая, когато той получи отговора, който заслужаваше.

— И ще бъде. Вие ще умрете — каза мъжът от другата страна на решетъчната врата. — И то веднага. Ако се опитате да докоснете мен или убийцобота зад мен. Ясно?

Беше сивокос, със сурово изражение, облечен в същата бойна униформа и увенчан с шип шлем като другите, които бяхме срещнали тук. Единствената разлика беше, че шипът му беше златен и украсен със стилизирани крилца. Той мръдна встрани и ни посочи доста смъртоносната на вид колекция от подвижна военна машинария зад себе си. От нея стърчаха огневи цеви, кюскии, колела, ножове и метални зъби. Зъби за разкъсване на гърла?