Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 104

И продължи с неспирни словоизлияния. Едва успях да го прекъсна, преди да ни залее с истински словесен порой.

— Чакай! Само една минута. Галактическите войни и Разривът приключиха преди векове. Вече няма никаква война.

Той смъкна свития си юмрук, въздъхна и потърка носа си.

— Знам. Някои от нас знаят. Но повечето не искат да приемат фактите. Просто не могат. Ние сме прекалено тренирани за оцеляване и за нищо друго. Нищо в нашето програмиране и в нашия живот не ни е пригаждало за времена без война. Без заплаха от нашествие. Някои от нас се събираме, говорим, взимаме решения. За бъдещето. Имаме си лидер. Не смея да ви казвам повече!

— Време е да тръгваме — намеси се Неизтощимия. — Ако тръгнем веднага, можем да успеем да стигнем до явката за съвещания. По-бързо!

Запобързахме, но всичко това започна доста да ме уморява. Влязохме в друг вход и на собствен гръб се уверих, че витите стълби са много по-лесни на слизане, отколкото на изкачване. Флойд забеляза състоянието ми и ако не ме беше почти повлякъл, едва ли щях да се справя. Отново в тъмните тунели. Вече едва забелязвах двамата ни водачи, Флойд и шаващите очертания на Фидо. Когато спряхме, се отпуснах като чувал на стената.

— Оставате с Безстрашния — изкомандва Неизтощимия. — Ще дойдат да ви вземат.

През няколкото минути, докато чакахме, нашият пазач не благоволи да отговори на нито един въпрос.

— Насам — изкомандва нечий глас и ние се подчинихме. Въведоха ни в някакво сумрачно помещение — и все пак ни се стори прекалено ярко за свикналите ни с тъмнината очи. Половин дузина млади мъже, облечени като нашите водачи, седяха от другата страна на продълговата маса.

— Застанете тук — нареди Неизтощимия, после двамата с Безстрашни седнаха при останалите.

— За нас столове няма ли? — попитах, но не ми беше обърнато никакво внимание. Фидо се почувства също обиден, рипна на масата и излая, но бързо скочи пак на пода, за да не отнесе някой юмрук.

— Млък! — посъветва ни един от мъжете. — Чакаме заповеди. Тук сме, Алфамега.

Всички извърнаха погледи към една червена кутия на масата. Беше направена от пластмаса и нямаше никакви особени белези, ако изключим четирите отвора от едната й страна.

— Двамата външни, за които ми казахте, също ли присъстват? — попита кутията. Гласът беше безизразен и механичен. Явно беше прекаран през гласозаличител.

— Тук са.

— Говоря на вас, външни. Казаха ми, че сте дошли тук да търсите обект, който е взет от вас.

— Точно така, говореща кутийо.

— Каква е функцията на този обект?

— Вие ни кажете, вие го откраднахте от нас. — Беше започнало вече да ми писва от тези игри на плащове и кинжали.

— Вашето поведение е неприемливо. Отговорете на моя въпрос или ще бъдете наказани.

Поех дълбоко дъх — и я подкарах както аз си знам.

— Това ми хареса — похвали ме Флойд развеселен. На него също му беше писнало от всичките тези глупости.

Докъде щеше да стигне дискусията така и не се разбра, защото точно в този момент се чуха тичащи стъпки и в стаята нахлу млад мъж с див поглед.

— Тревога! Идва патрул!