Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 107

— Разбира се. Ние сме сървайвалистите. Народът, който ще оцелее.

— Май съм чувал нещо за тайфата ви.

— Несъмнено. През последните години на Разрива тук е имало много групи с подобно име. Ние сме единствените, които го заслужават, защото сме единствените, които оцеляват.

— Сървайвалисти — каза Флойд и продължи, сякаш четеше от книга. — Групи, вярвали в неизбежното избухване на войната, както и в неспособността на правителствата да ги защитят. Впоследствие се оттеглят под земята, в бункери, снабдени с храна, вода, амуниции и достатъчно припаси, за да оцелеят при всякаква катастрофа. Никой не е оцелял.

— Цитираш от…

— „Наръчник по исторически безумия, култове и спасители.“

— Много добре. С изключение на заглавието и последния ред. Ние оцеляхме.

— И то прекалено добре — казах аз. — Войните на Разрива са приключили отдавна и в Галактиката сега царува мир.

— Радвам се да го чуя. Само не го казвайте на никой друг тука.

— Защо не? Чакайте да отгатна. Искате да ги държите тъпи и под команда, защото сте се докопали до нещо много изгодно. Защото докато има война или съществува заплаха от война, тези, които командват, могат да се задържат на постовете си. А съдейки по всичко, командващият тук сте вие.

— Чудесно умозаключение, Джим. Макар че при нас има и такива, които не харесват сегашното положение.

— Срещнахме се с тях. Младежи, които май не са прекалено щастливи от военното статукво и непрестанната война. Които може би предпочитат едно бъдеще в лоното на своите семейства. Имате семейства, нали?

— Разбира се. Те пребивават в безопасност и сигурност в жилищните каверни. Ние ги пазим и защитаваме…

— И разбира се, си прекарвате много добре, като си играете на войници. Друго си е да си началник.

— Твоят критицизъм започна да ми омръзва.

Той погледна скептично пепелта на пурата си и я изтърси в пепелника пред себе си. Който беше направен, разбира се, от парче противотанкова мина. В самата периферия на зрението ми помръдна нещо черно, но не извърнах погледа си натам. Крайно време беше Фидо да се появи.

— И така, какво точно искате от нас? — попита Флойд.

— Мисля, че е очевидно. Да разбера кои сте вие и какво знаете за нас.

Последва бързо движение под масата към стола ми, извън полезрението на Командира. Фидо май се бе изправил на два крака, защото чух гласа на Аида да шепне зад рамото ми:

— Направих гласов анализ на записа по време на прекъснатата среща. Изчистих намесата на гласозаличителя и сега знам кой е говорителят, който се нарече Алфамега…

— Вече го знам — казах.

— Какво знаеш? — каза Командира. — За какво говориш?

— Извинете. Просто изказах мислите си на глас. Тъкмо си помислих, че играете някаква много сложна игра, нали? Вие се обърнахте към мен по име, макар че не сме се запознавали. Разбира се, ако сте присъствали на срещата ни с младите дисиденти, би трябвало да знаете кой съм аз. А сега аз знам кой сте вие.

Усмихнах се широко.

— Командира — или Алфамега — кое от двете имена предпочитате? Защото вие сте и двамата едновременно.

25.

— Мога да ви убия, и то много бързо — промълви Командира хладно и спокойно. Но в същото време твърде оживено гасеше пурата си.