Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 103

— Обърнете се — каза той. — Кодът за достъп е свръхсекретен.

— Засечи го, Фидо — прошепнах аз и Аида реагира моментално. Пластмасовото ни кученце изкара остри нокти на лапите си, после се покатери по дрехите ми, одраска болезнено ухото ми и се качи на главата ми. Потиснах желанието да изохкам и застанах стабилно, за да може Фидо да разчете числата. Вратата се отвори със скърцане и изкуствената твар скочи на пода.

По коридора ни лъхна лек ветрец, който миришеше свежо и лятно. Тук, под земята? Запрепъвахме се в мрака. Вратата зад нас се затвори и светнаха лампи. Намирахме се в малка камера срещу спирална стълба. Домакините ни веднага поеха надолу и ние ги последвахме.

Вече ми се завиваше свят от непрестанното въртене, когато най-после стигнахме дъното. Младежите отвориха една врата и ни обля ярка светлина. Примигнах с уморените си очи и пристъпих напред.

Бяхме на открито, сред поле с узряло жито. Изплашени птици изпърхаха при появата ни, нещо дребно и космато изчезна сред класовете.

Знаех, че това не може да е на открито, след всичкото пълзене из пещери надолу. Така че трябваше да е някаква наистина гигантска пещера със съвършено осветление. Тези хора наистина бяха независими от повърхността. Нищо чудно, че не бяха забелязани досега.

Безстрашния ни поведе през житото. Бях прегрял и прашен, умората ми не беше отминала — а и някакви дребни мушици се опитваха да се напъхат в носа ми. Кихнах, отърках нос и налетях на гърба на Неизтощимия, който беше спрял.

— Хайл на Дома и Радост в Оцеляването! — извика той.

— Хайл, хайл и добре дошъл, храбри Защитнико! — отвърна нечий глас.

Сладък и висок женски глас.

Хвърлих бърз поглед към жената и трите или четири дечица, които жънеха със сърпове. Погледът беше наистина бърз, защото в момента, в който ме забеляза, жената изпищя:

— Денят на Нашествието!

След това всичко се разви невероятно бързо. Децата се хвърлиха на земята, а тя сграбчи тежкия пистолет, който висеше на каиш от врата й, вдигна го и откри огън срещу нас.

Залегнахме в нивата по-бързо и от децата. Безстрашния крещеше, пистолетът гърмеше, куршумите засвистяха около нас.

— Спри! Недей! Не е нашествие! Стига, стига!

Но тя изобщо не го чуваше, а продължаваше да натиска спусъка. Очите й бяха ококорени и ужасени, беше прехапала устна. Единственото, което ни спаси, беше, че пистолетът имаше силен откат и цевта се оттласкваше нагоре. Последните куршуми излетяха към зенита.

Всичко свърши толкова бързо, колкото беше започнало. Децата бяха изчезнали, Неизтощимия беше взел оръжието и я потупваше нежно по гърба. Жената хлипаше истерично.

— Добре е обучена — каза одобрително Безстрашния. — Недосегаемата е чудесна жена и добра майка…

— И слава Богу, скапан стрелец — казах аз. — Ще ни кажете ли за какво беше всичко това?

— Тренировка. Оцеляване. От много поколения насам. При тези непрестанни войни в Галактиката, ние се стремим единствено към мир. Ние оцеляваме. Те ще се избият помежду си, но ние ще оцелеем!