Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 102

Това определено беше най-опасната част от пътуването ни, защото след като напуснахме този тунел и навлязохме в следващия, нашите спътници отново си зашушукаха. Учудих се дали Фидо е с нас.

— Не лай — прошепнах колкото се може по-меко. — Но ако си тук, най-добри приятелю на човека, и чуваш това със своя суперслух, едно леко изръмжаване е позволено.

Някъде откъм глезените ми се чу гърлено „ррр“.

— Страхотно. А сега двойно изръмжаване, ако четеш номерата на тунелите и ги запаметяваш.

Бързо „ррр-ррр“ ме увери в това. Следователно нямаше нужда да следя и запомням многобройните пресечки. Продължихме безмълвния си марш още доста изнурително време. Силите ми все още не бяха такива, каквито трябваше да бъдат. Бях повече от благодарен, когато видях пред нас проблясваща светлина. Почти налетях на двамата ни спътници, защото и двамата изведнъж спряха.

— Тихо! — прошепна Безстрашния. Флойд и аз се вслушахме — после също чухме тичащите стъпки. Те затътнаха близо, после още по-близо, после спряха до нас.

— Звуците на смъртната битка… — каза новодошлият.

— … отекват с виковете на умиращите — отвърна Безстрашния. Парола и отговор. Макар и доста потискащи. — Ти ли си, Непоправими?

— Аз съм. Изпратиха ме да ви предупредя. Получихме съобщение от знаете кого, че се ви засекли на излизане и на връщане в тунела. Пуснали са претърсващи отряди и трябва да ги избегнете.

— Как? — попита Неизтощимия. В гласа му се долавяше леко истерична нотка.

— Не знам. Пратиха ме само да ви предупредя. И дано Богът на битките бъде с вас.

След тази благословия стъпките му се чуха пак, отдалечиха се и заглъхнаха.

— Какво да правим? — попита уплашено Безстрашния. Спътникът му, явно също толкова угрижен, каза само:

— Не знам…

Заклевам се, че чух как зъбите им тракат. Каквито и да бяха, тези двама младежи в никакъв случай не бяха заговорници и конспиратори. Беше време да се намеся като специалист.

— Ще ви кажа какво трябва да направим — казах като нескромен стар заговорник и конспиратор.

— Какво? — попитаха и двамата едновременно.

— Щом ни търсят в тунелите, тогава трябва да напуснем тунелите.

— Много умно — измърмори Флойд. Това сигурно му изглеждаше прекалено очевидно, но двамата момци посрещнаха идеята толкова радушно, сякаш бяха получили заповед от самия Бог на битките.

— Да, вярно бе! Напускаме преди да са ни намерили!

— Вън от тунелите!

Когато тишината се удължи и разбрах, че техният принос е дотук, зададох жизнения въпрос.

— Вън от тунелите, точно така. Но къде? Отново на повърхността?

— Не — всички изходи ще бъдат под наблюдение.

— Само в обратната посока — каза Безстрашния с нарастващ ентусиазъм. — Надолу, трябва да тръгнем надолу!

— При култивастите! — добави спътникът му, също така изпълнен с ентусиазъм.

— Добре — казах уморено. Нямах и най-малка представа за какво става дума. — Щом Богът на битките иска така.

Те тръгнаха и ние ги последвахме. На извивката към следващия тунел светещо очертание показваше, че в стената има метална врата. Никой от двамата не посегна към дръжката, което означаваше, че по всяка вероятност тя е заключена. Неизтощимия пристъпи към осветеното табло до касата на вратата.