Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 101

— О, благодаря ви — каза Флойд с поглед, изпълнен с искреност. — След това уверение, разбира се, че ще тръгнем с вас. Нали така, Джим?

— Абсолютно, Флойд. При тяхната защита няма защо да се чувстваме несигурно. — Той можеше да ги изяде — и още дузина като тях — за закуска, но нямаше смисъл да се заяждаме.

Посегнахме да си вземем багажа, но Безстрашния ни спря.

— Няма да носите нищо. Никакво оръжие. Трябва да ни се доверите.

Флойд сви рамене и се съгласи — нали винаги си беше въоръжен.

— Поне да глътнем първо малко вода — казах аз, взех манерката и отпих две-три глътки. И взех в шепата си няколко малки бомбички, докато я прибирах. — И разбира се, нашият спътник, домашното ни кученце, ще дойде с нас.

Фидо изигра ролята си с лаене, изплезване и задъхано дишане. После обаче преигра, — вдигна задния си крак над багажа ми. Но пък тази аматьорска кучешка преструвка май убеди нашите нови войнствени познати, защото те кимнаха в знак на съгласие.

— Трябва да покрием очите ви — каза Безстрашния и извади две черни превръзки. — За да не разкриете тайната на входа към Убежището.

— Ако имате предвид скалата под полпетоновите дървета, която се отваря, забравете за превръзките.

— Как разбрахте?

— Просто приемете, че го знаем. Сега — идваме ли с вас?

Те изглеждаха изненадани от това разкритие, отстъпиха встрани и си заговориха шепнешком. После се върнаха, съвсем намусени.

— Идвате. Бързо.

Изтопуркахме като кучета, като изключим кучето, до дъбравата, после последвахме Безстрашния надолу по стълбата в тунела зад скалата. Фидо излая и когато вдигнах поглед нагоре, скочи към мен. Хванах го и го пуснах долу. Хвърлих мрачен поглед в мрака, след като Безстрашния затвори капака.

Можех само да се надявам, че сме направили правилен избор, тъй като дните ми продължаваха да се изчерпват. Слизане под земята като това твърде много напомняше на влизане в гробница.

И щеше да се превърне в моя гробница, ако не получех противоотровата си навреме.

24.

След като очите ми привикнаха с тъмнината, забелязах, че по двете страни на тунела на височината на раменете минава тънка светлинна линия. Подът беше мек и здрав, каквито се оказаха и стените, когато отрих пръстите си в тях. Вървяхме известно време безмълвно, докато не стигнахме до пресичащ тунел.

— Край на разговорите! Дишайте тихо и не мърдайте — прошепна един от водачите ни. — Опрете гърбове в стената!

Останахме така доста време. Забелязах, че по стените, където тунелите се пресичаха, има светещи номера. Добавих към безполезния си склад от данни, че се намирахме в тунел Y–82790, там, където той се пресичаше с NJ–28940. Наведох се към стената и сериозно си помислих дали да не поспя, когато чух тропот на маршируващи ботуши откъм NJ–28940. Останах безмълвен и неподвижен, когато двадесетина души излязоха от тунела вдясно от нас и измаршируваха направо, по тунела със същата номерация вляво. Щом стъпките им заглъхнаха, чухме прошепната команда.

— Завой наляво, след тях. И колкото може по-тихо.