Читать «Вампирсвил» онлайн - страница 9

Разбрах, че да мина оттук щеше да ми отнеме повече време, отколкото да изчакам часовете да свършат.

Водех си бележки в дневника си, когато сестра Уилямс пристигна. Тя имаше имунитет срещу всякакви болести, тъй като постоянно бе изложена на сезонни настинки, алергии и извинения. Изглеждаше сякаш идва от залата за фитнес, сякаш можеше да измери собственото си кръвно налягане с една ръка.

— Теди Леренер — повика тя, четейки от схемата си. — Твой ред е! — и го дари с образцова усмивка тип „Колгейт“.

— Трябва незабавно да ви видя — прекъснах я аз, вдигайки се от стола и държейки стомаха си. — Не мисля, че ще мога да чакам още дълго време.

Теди ме изгледа и кихна с червеният си нос, с който така приличаше на Рудолф. Почувствах се гузна, но знаех, че всичко, от което имаше нужда Теди в момента бе хапче против настинка и купа с пилешка супа. А ако аз не стигнех скоро до Тревър Мичъл, може би нямаше да има много останала кръв за изсмукване в този град.

— Добре, Рейвън.

Сестра Уилямс, също както директор Рийд, ме познаваше, след като бе присъствала в офиса му всеки път, когато аз бях направила нещо лошо.

Последвах я в кабинета й — малка, стерилна стая, пълна с обичайните шишенца с хапчета, лепенки и болнично легло със синя покривка.

Седнах на един метален стол до бюрото й.

— Побиват ме ледени тръпки още откакто се събудих — оплаках се аз.

Тя прегледа очите ми с малка химикалка — лампичка.

— Аха… — промълви тя.

Взе стетоскопа си.

— Поеми си дълбоко въздух — каза тя и се приготви да слуша.

Бавно поех въздух и после се направих, че едновременно кихам и кашлям, и то толкова добре, че за малко си помислих, че ще си разместя някой орган.

Тя бързо прибра стетоскопа.

— Интересно.

Сестра Уилямс отвори стъклените вратички на шкафчето си и извади оттам термометър. Махна стерилното капаче и премери температурата ми.

След минута го свали и видя резултата.

— Точно както си и мислех.

— Болна ли съм?

— Мисля, че имаш заболяването: „Не си направих домашното“. Случва се често през пролетта.

— Но аз се чувствам ужасно!

— Може би просто трябва да се наспиш добре довечера.

— Мисля, че трябва да си отида вкъщи — възпротивих се аз. — Задържате ме тук против волята ми. Имам главоболие, боли ме и корема, също и гърлото — казах аз с носов глас.

— Не можем да те освободим, ако нямаш треска — каза тя, прибирайки термометъра.

— Не сте ли чували за предпазни мерки?

— Наистина изглеждаш така, сякаш не си спала. Е, трябва да получиш одобрение от професор Рийд — каза тя с въздишка.

Страхотно. Нови правила, които да нарушавам.

Пристъпих в кабинета на директор Рийд с бележката от сестрата в ръка.

Престорих се, че кихам и кашлям.

— Използвала си всички дни, които ти се полагат за боледуване — каза той, разглеждайки досието ми. — Поискала си да напуснеш училище през 130 от 140 учебни дни досега.

— Значи тридесет и едно може да е късметлийския ми номер?

— Е, наистина изглеждаш ужасно — каза той накрая и подписа формуляра.

— Благодаря! — саркастично казах аз.

Не бях планирала да изглеждам толкова убедително.