Читать «Вампирсвил» онлайн - страница 8

— Чакай… Тревър изглеждаше ли някакси различен? — продължих с разпита аз.

— Е, той нямаше татуировки — разсмя се той.

— Не, имам предвид необикновено блед. Много жаден. Зачервени очи.

Той се замисли за момент.

— Каза, че не се чувства добре — спомни си той. — Защо толкова се интересуваш от Тревър?

И двамата ме загледаха любопитно, чакайки отговора ми.

Изведнъж звънецът ме спаси.

— Бих се радвала да остана за да си побъбрим, но знаете колко обичам да бъда точна — излъгах аз и отпраших.

През първите три часа бях прекалено вглъбена в мислите си как да намеря Тревър, така че се отдадох на мечти за Александър. Написах имената ни в дневника си — Рейвън Мадисън + Александър Стерлинг = Вечна любов. Оградих имената с рисунки на черни рози.

Когато звънецът за обедната почивка най-накрая удари, пропуснах срещата си с Беки и Мат до скамейките на стадиона. Вместо това тръгнах да търся Тревър.

Не можех да намеря врага си на футболното игрище, фитнеса или на стълбите, където всички сноби от футболният отбор ядяха сандвичите си.

— Къде е Тревър? — попитах една мажоретка, която връзваше маратонката си.

Тя огледа облеклото ми презрително. Погледна ме сякаш бе кралица, а аз някаква слугиня, която се бе осмелила да пристъпи в замъка и. Тя взе червено белите си помпони и се обърна, сякаш вече бе загубила достатъчно време.

— Виждала ли си Тревър? — повторих аз.

— Той си е вкъщи — изсъска тя.

— Имаш предвид, че май и аз трябваше да си остана вкъщи, нали? — измърморих аз на себе си. Единствената причина да дойда днес, бе Тревър.

Тя подбели очи.

Хвърлих и гаден поглед, представяйки си какво щеше да стане, ако бях истински вампир. Щях да се превърна в плашещ прилеп, да се завъртя около нея, докато тя пищи пронизително, и да се оплета в идеално сресаната й руса коса.

— Ох… Болен е — каза ми тя най-накрая и се отдръпна, сякаш и аз бях заразна.

Болен? Мат беше казал, че предната вечер Тревър е бил блед и не се е чувствал добре. Умът ми започна да мисли трескаво. Болен от какво? От слънчевата светлина? От чесън? Може би Луна и Джагър вече бяха успели да го заведат до гробището и той сега спеше в ковчег, декориран с червено и бяло. Трябваше да действам бързо.

Бях прекарала по-голямата част от живота си в промъкване и измъкване от разни места — моята къща, Имението, училищата, които бях посещавала в Дулсвил. Но след като все още бях съвсем обикновен човек и нямах силата да се превръщам с прилеп, оградата на гимназията бе още по-трудна за преминаване: чудех се дали да вървя, да се качвам, или да копая тунел през нея.

Директор Рийд бе наел охрана, която да патрулира между двата изхода от училище, за да запомня децата, които излизаха за обяд, а после не се връщаха. Гимназията се превръщаше в затвора Алкатраз. Оставаше само училищният борд да огради гимназията с ров, пълен с ледена вода и акули.

Така че вместо тайно да се измъквам, трябваше те да знаят, че си тръгвам.

Отворих врата на медицинската училищна сестра, за да видя три други деца, които кашляха, кихаха и подсмърчаха, които ме изгледаха, сякаш аз бях болната.