Читать «Вампирсвил» онлайн - страница 67

Надникнах в ковчега му: черни чаршафи, измачкано одеяло и черна възглавница.

— Обожавам това! И дори не трябва да го оправяш: точно като всеки друг тийнейджър.

Погледнах го право в самотните очи, които сега блестяха.

После забелязах нещо сребърно да лежи на възглавницата, отразявайки светлината от свещите. Наведох се и го вдигнах. Беше черната ми огърлица с оникс, която Александър бе заменил с онази вампирска целувка, която ми беше направил преди време.

Сърцето ми се разтопи, когато я хванах в ръцете си.

— Спя по-спокойно, когато знам, че има част от теб при мен.

Никой досега не бе означавал толкова много за него. През целият си живот, се бях чувствала като аутсайдер. Фактът, че заради мен, той се чувстваше по-малко самотен в своя свят бе доста повече отколкото това мечтателно готическо момиче можеше да понесе.

Очите ми се насълзиха.

— Може ли? — попитах аз, посочвайки ковчега.

Челото му се набръчка. После обаче усмивката се разля по лицето му, сякаш бе облекчен, че може най-сетне да сподели нещо, което бе държал настрана от мен.

Аз развързах връзките на кубинките си и се хванах за вратата, докато той ми помогна да ги изхлузя. Хвана ръката ми, когато стъпих в ковчега. Матракът, върху който бях стъпила по чорапи бе много мек. Аз легнах назад и дръпнах уютното черно одеяло.

Свещникът хвърляше сенки, които танцуваха по стените като малки прилепчета. Усещах нежен аромат на възглавницата.

Ковчегът беше малък и тесен. Стените ме обграждаха и наистина се почувствах като една от немъртвите.

— Това толкова готино! — извиках аз.

Усмихнах се, когато приятелят ми гордо ме погледна.

— Готова съм.

— Не мисля, че…

— Но трябва… Искам да знам какво представлява…

Имаше малка дръжка, от която висеше верижка, прикрепена към едната стена на ковчега.

Протегнах се и стиснах верижката.

Поех си дълбоко въздух и леко я дръпнах. Тежкият капак бавно започна да се повдига. Усмихнатото лице на Александър изчезваше. После и раменете и тялото му. Последно видях катарамата на колана му. Постепенно светлината в ковчега се превърна в непрогледна тъмнина, докато не можех да видя дори и верижката, която бях дръпнала. После и собствената ми ръка сякаш изчезна.

Почувствах се погребана жива.

Изведнъж капакът на ковчега рязко се отвори и сноп от светлина ме заслепи.

— Александър… — можех да чуя слаб глас да вика от другата стая.

Аз проскимтях и се опитах да се приспособя към светлината на свещите, когато се изправих.

Той пое ръката ми и ме издърпа навън.

— Но аз дори не успях да… — започнах да се оплаквам аз като сърдито дете.

— Трябва да тръгваме.

— Александър! — извика Джеймсън, докато чукаше по вратата на спалнята. — Ще си взема една свободна вечер и бих искал да кажа лека нощ на госпожица Рейвън — каза иконома.

Той сграбчи обувките ми, духна свещите и заключи вратата.

— Идваме! — извика Александър в отговор, докато аз завързвах връзките на обувките си.

Ако Джеймсън бе пристигнал няколко минути по-късно, щях да знам какво значи да се оттегля за вечността.

Тази нощ, докато почивах в собственото си легло — голямо и двойно, без стени и капак — се зачудих какво ли щеше да бъде да си положен в ковчега на Александър. Пълна тъмнина, без дори най-бледа светлина, която да се процежда.