Читать «Вампирсвил» онлайн - страница 20

— Знам, че и двамата сме вампири, но моите инстинкти са различни от неговите. Той вижда света в черно и червено — кърваво червено. А аз го виждам в цялата му палитра от цветове.

Хванах ледената му ръка и опипах пръстена-паяк.

— Това, че двамата с Джагър сте вампири не значи, че сте еднакви. Погледни само мен и Тревър. Хора сме, но сме абсолютни противоположности — уверих го аз.

По лицето на Александър се прокрадна усмивка.

— Искам да прекарам мрака с теб, вместо в мисли за него.

— Вината е моя — настоях. — Искаше ми се да не бях отивала в този Клуб „Ковчег“. Тогава никога нямаше да се забъркам в цялата тази каша. Нито да заведа Джагър право при теб, нито да тласна Луна към Тревър.

— Ти нямаш нищо общо с това. Ако бях казал „да“ на Луна на заветната церемония в Румъния, нищо от това нямаше да се случи.

— Тогава нямаше да сме заедно. А това е най-важното от всичко.

— Права си — каза, придръпвайки ме в скута си. — Но сега имаме двойка вампири, които трябва да хванем.

Леко се люшкахме напред-назад. Звездите обсипваха нощното небе. Сладката миризма на барут изпълваше въздуха. Щурците сякаш пееха за нас.

И тогава лампата в стаята ми светна.

— Кой е в стаята ми? — изръмжах.

Били изскочи пред прозореца ми, с гръб към нас, и започна да се прегръща. От мястото където се намирахме ние изглеждаше така все едно се прегръща с момиче.

Александър се засмя на идиотщините на малкото ми братче.

— Излизай от стаята ми! — изревах.

Били взе Кошмар в ръцете си, грабна лапата й и я накара да ни махне за поздрав.

— Пусни я! Ще й предадеш от бълхите си! — изкрещях.

— Просто иска да ти привлече вниманието — каза Александър, докато ровеше в земята с крак и ме държеше с една ръка през талията като предпазен колан. — Сладко е. Той те обожава.

— Обожава мен?

— Има най-готината сестра на света.

Обърнах се към Александър и му дадох една дълга целувка. Бях прекарала целият си досегашен живот като аутсайдер. С Александър ходехме вече от няколко месеца, но на мен все още ми бе трудно да свикна с мисълта, че някой ме смята за нормална, пък камо ли готина.

— Става късно — каза, пое ръката ми и ме поведе към входната врата. — Ти си почини, докато аз ще се опитам да разбера къде е Джагър.

— Но нощта тъкмо започна — заспорих аз.

— Не и за тези, които имат часове утре в осем сутринта.

— Те винаги си ги карат дори като не съм там — свих рамене.

Александър се усмихна на неуморните усилия, които полагах, но каза сериозно:

— Джагър е някъде там — започна, — скрит в мрака, в някой изолиран район или сграда достатъчно голяма, за да побере два ковчега, — каза, а когато достигнахме до прага продължи: — Разбираш ли, трябва да продължа издирването сам.

— Само защото прескочих през оградата тази вечер ли?

— Не мога да рискувам да те вкарам в опасност отново.

— Но не мога на прекарам и дните, и нощите си без теб! Пък и ти се нуждаеш от мен — както Батман от Робин. Знам всички зловещи места за криене в този град.