Читать «Вампирсвил» онлайн - страница 19

С Александър поехме по алеята за паркиране, но вместо да поемем по пътя, който води до входната врата, Александър ме придружи до задния двор.

— Ей! Не може да оставим Джагър да ни съсипе вечерта — насърчих го.

— Трябва да сме внимателни — предупреди ме пак. — Но ти си права. Все още не съм готов да ти кажа „Довиждане“ — призна. — Нито сега, нито никога.

Изведнъж детектора за движение над гаража се задейства, осветявайки алеята водеща го гаража, баскетболния кош на Били, SUV-а на мама и едно смъртно момиче с гаджето й вампир.

— Не! — извика Александър, бързо прикривайки лицето си с ръце и отстъпвайки към сенките.

— Добре ли си? — извиках, премигвайки към мрака.

Александър не отговори. Последвах го по тревата, го до оградата на съседите ни от изток.

Трябваше ми секунда, за да се приспособят очите ми и все още не можех да го видя.

— Александър къде си? Ранен ли си?

Чух неравномерен ритъм носещ се от висящите жици зад мен. Проследих звука, водещ обратно към алеята за паркиране, обратна на посоката на където аз се бях запътила. Когато преминах през задният ни двор, забелязах шумолящите храсти близо до оградата на западните ни съседи. Александър бе застанал пред тях.

— Как стигна до тук толкова бързо? — попитах от любопитство, въпреки че вече знаех отговора. — Беше готино. Все едно се срещам със супер герой.

Александър изтупа прахта от черните си дънки, като явно въобще не бе развълнуван от свръх естествените си способности.

— Добре ли си? — попитах. Преди да ми бе отговорил вече бях в прегръдките му.

— Вече да, щом си с мен — каза, милвайки косата ми.

— Забравих…

— Не се топях — каза той. — Мога да понасям по-мека светлина, като тази от свещите и лампите. Но внезапната появя на мощна светлина ме пропъжда.

— Дори не бях помисляла… — започнах, когато той сложи замръзналия си блед показалец на черните ми устни.

— Тук ще съм по-способен да мисля — каза и се загледа в небето. — Тук с теб, под звездите. Нямаме много време.

Поведе ме към слаба дървена люлка поставена за Били и мен, макар че вече бяхме прекалено големи за нея, така и не си дадоха труд да я махнат.

— Сякаш мина цяла вечност, откакто за последно бях тук — казах му. Усещах как бледото ми лице почервенява, развеселено от това, че най-накрая имах с кой да съм на това място, където бях прекарала цялото си детство, в изолация. — Заравях куклите си Барби ето там — казах и посочих към купчина от пръст, която се бе насъбрала под един дъб.

И двамата се бяхме настанили на избледнелите жълти люлки.

Започнах да се люлея, докато Александър остана неподвижен. Вземаше клонки и ги хвърляше в храстите сякаш това бе Джагър и той го изхвърляше от Дулсвил.

Плъзнах кубинките си по закалените от времето стръкове трева.

— Какво има? — попитах, когато вече стоях пред него.

Александър ме придърпа към себе си.

— Трудно ми е да се отпусна като знам, че Джагър и Луна все още заговорничат, търсейки отмъщение.

— Е, нека мислим като тях. Ако не е в гробището и тъй като нямаме място като Клуб „Ковчег“ в Дулсвил, къде може да е отишъл?