Читать «Яростта (Книга трета)» онлайн - страница 27

— Деймън… — Сложи ръка върху рамото му.

Той се скова и се обърна.

— Е?

За миг двамата се гледаха, сетне по стълбите се чуха стъпки. Стефан се бе върнал.

— Стефан… ти си ранен. — Елена примигна объркано.

— Добре съм. — Той изтри кръвта от лицето си с разкъсания ръкав.

— А Дъг как е? — попита Елена и преглътна.

— Не зная. Той е ранен. Много хора са ранени. Това беше най-странното нещо, което някога съм виждал.

Елена се отдалечи от Деймън, качи се нагоре по стълбите и излезе на балкона на църковния хор. Искаше да помисли, но главата й пулсираше. Най-странното нещо, което Стефан някога бе виждал… това говореше много. Нещо странно витаеше във Фелс Чърч.

Стигна до стената зад последната редица седалки, подпря се на нея и се плъзна надолу, за да седне на пода. Да, наистина, нещо странно витаеше над Фелс Чърч. В деня, когато празнуваха основаването на града, можеше да се закълне, че не й пука за Фелс Чърч или жителите му. Но сега знаеше, че не е така. Докато наблюдаваше отгоре възпоминателна служба бе започнала да осъзнава, че може би й пукаше. А след като кучетата нападнаха хората отвън, вече го знаеше със сигурност. Чувстваше се отговорна за града — никога досега не бе изпитвала нещо подобно.

В момента предишното й усещане за отчуждение и самота бе изтласкано настрани. Имаше много по-важни неща от нейните проблеми. И тя се вкопчи в тази загриженост за останалите, защото истината беше, че не можеше да се справи със собственото си положение, не, наистина, наистина не можеше…

От устните й се изтръгна сподавено ридание. Обърна се и видя Стефан и Деймън, които бяха дошли на балкона и я гледаха. Елена разтърси леко глава, сякаш се събуждаше от дълбок сън.

— Елена…?

Стефан бе този, който заговори, но Елена се обърна към другия.

— Деймън — изрече с треперещ глас, — ако те попитам нещо, ще ми кажеш ли истината? Зная, че не ти ме преследва по моста Уикъри. Усещам, че каквото и да беше то, беше различно. Но искам да те попитам друго: ти ли хвърли преди месец Стефан в стария кладенец във фермата на Франчър?

— В кладенец? — Деймън се бе облегнал на отсрещната стена, скръстил ръце пред гърдите си. По лицето му се изписа учудване.

— В нощта на Хелоуин, нощта, когато бе убит господин Танър, след като за пръв път си се показал пред Стефан в гората. Той ми каза, че те оставил на поляната и тръгнал към колата си, но някой го нападнал, преди да стигне до нея. Когато се събудил, бил в кладенеца и щеше да умре, ако Бони не ни бе отвела при него. Винаги съм смятала, че ти си го нападнал. Той винаги е предполагал, че си бил ти. Но ти ли беше?

Устните на Деймън се извиха, сякаш не му се нравеше настойчивостта на въпроса. Отмести поглед от нея към Стефан. В хлътналите му очи просветна присмех. Моментът се проточи сякаш до безкрайност и от напрежение Елена заби нокти в дланите си. После Деймън сви небрежно рамене и се загледа в близкото пространство.