Читать «Яростта (Книга трета)» онлайн - страница 28

— Всъщност не — рече.

Елена изпусна дъха си.

— Не можеш да му вярваш! — избухна Стефан. — Не бива да вярваш на нито една негова дума!

— И защо да лъжа? — отвърна му Деймън, като явно се наслаждаваше, че по-малкият му брат е загубил самообладание. — Вече признах, че убих Танър. Изпих кръвта му, докато се сбръчка като изсушена слива. И нямам нищо против да сторя същото и с теб, братко. Но кладенец? Това изобщо не е в стила ми.

— Вярвам ти — рече Елена. Мислите й бясно препускаха. Извърна се към Стефан. — Не го ли усещаш? Има нещо тук, във Фелс Чърч, нещо, което може би дори не е човешко същество… искам да кажа, че може би никога не е било. Нещо ме преследва, изблъска колата ми от моста. То накара кучетата да нападнат хората. Тук има някаква ужасна сила, някакво огромно зло… — Гласът й заглъхна и тя погледна към вътрешността на църквата, където лежеше Бони. — Някакво зло… — повтори тихо. В нея сякаш повя хлад и тя се обгърна с ръце, внезапно почувствала се уязвима и сама.

— Ако търсиш зло — рязко се обади Стефан, — не е нужно да го търсиш надалеч.

— Не се прави на по-глупав, отколкото си — заговори Деймън. — Преди четири дни ти казах, че някой друг е убил Елена. И ти казах, че ще го намеря и ще се разправя с него. И ще го сторя. — Отпусна ръце и се изправи. Вие двамата можете да продължите личния си разговор, в който се бяхте увлекли, преди да ви прекъсна.

— Деймън, почакай. — Елена не успя да потисне трепета, който я разтърси, когато той изрече убил. Не е възможно да съм била убита, все още съм тук, помисли си отчаяно тя, усещайки как паниката отново я завладява. Но успя да я пропъди и заговори на Деймън.

— Каквото и да е това нещо, то е силно. Усетих го, когато ме преследваше, сякаш изпълваше цялото небе. Не мисля, че някой от нас тримата би могъл да се справи с него сам.

— Е, и?

— И… — Елена не бе имала време да стигне толкова далеч в мислите си. Действаше по инстинкт, движена от интуицията си. — И… мисля, че тримата трябва да бъдем заедно. Струва ми се, че имаме много по-голям шанс да го открием и да се справим с него, ако сме заедно, а не разделени. И може би ще успеем да го спрем, преди да е наранило или убило някой друг.

— Честно казано, скъпа моя, и пет пари не давам за другите — заяви Деймън с една от чаровните си, но леденостудени усмивки. — Това ли е твоят избор? Спомни си, че ние решихме, когато дойдеш на себе си и разсъждаваш по-разумно, да направиш своя избор.

Елена се втренчи в него. Разбира се, че това не беше нейният избор, ако имаше предвид романтичната страна. Тя носеше пръстена, който Стефан й бе дал, двамата със Стефан си принадлежаха завинаги.

Но след това си спомни нещо друго, беше само проблясък: гледаше към лицето на Деймън в гората и изпитваше такова… такова вълнение, такова влечение, такава близост с него. Сякаш той разбираше огъня, който я изгаряше отвътре така, както никой друг не би могъл. Сякаш двамата биха могли да направят всичко, което пожелаеха — да завладеят света, или да го разрушат. Сякаш бяха нещо много повече от всички, живели някога на тази земя.