Читать «Яростта (Книга трета)» онлайн - страница 29

Тогава не бях на себе си, не разсъждавах трезво, каза си тя, но откъслечният спомен не я напускаше.

После си припомни нещо друго: как Деймън се държа с нея по-късно същата нощ, как се погрижи за безопасността й, дори беше нежен с нея.

Стефан я погледна и изражението му се промени — от войнствено стана горчиво и гневно, в очите му се мярна страх. Част от нея искаше да го успокои и да му вдъхне увереност, да го прегърне и да му каже, че е само негова и винаги ще бъде, че нищо друго няма значение. Нито градът, нито Деймън, нито каквото и да било.

Но не го направи. Защото друга част й казваше, че градът има значение. И защото тази друга част все още беше ужасно, ужасно объркана. Толкова объркана…

Усети как започва отново да трепери и осъзна, че не може да се спре. Емоциите взимат връх, помисли си тя и зарови глава в шепите си.

6

— Тя вече направи своя избор. Ти самият го видя, когато ни прекъсна. Вече си избрала, нали, Елена? — Стефан го изрече без самодоволство, без настойчивост, а с нещо като отчаяна смелост.

— Аз… — Елена го погледна. — Стефан, аз те обичам. Но ти не разбираш. Ако трябва да избирам в момента, избирам ние тримата да останем заедно. Само засега. Разбираш ли? — Виждайки каменното изражение на Стефан, тя се извърна към Деймън. — А ти разбираш ли?

— Мисля, че да. — Отправи й тайна собственическа усмивка. — Още в началото казах на Стефан, че е егоистично от негова страна да не те сподели. Както знаеш, братята трябва да си поделят всичко.

— Не това имах предвид.

— Нима? — усмихна се отново Деймън.

— Не — рече Стефан. — Аз не разбирам и не виждам защо трябва да ме молиш да си сътруднича с него. Той е зъл. Елена. Той убива за удоволствие, не притежава никаква съвест. На него не му пука за Фелс Чърч — сам го каза. Той е чудовище…

— Точно сега той е много по-отзивчив от теб — прекъсна го Елена. Пресегна се към ръката на Стефан, търсейки начин да достигне до сърцето му. — Стефан, аз се нуждая от теб. А ние двамата се нуждаем от него. Не можеш ли да го приемеш? Стефан, наистина ли искаш твоят брат завинаги да остане твой смъртен враг? — додаде, когато той не отговори.

— А ти наистина ли мислиш, че той иска да бъде нещо друго?

Елена се втренчи в преплетените им ръце, сетне отмести поглед към извивките на тавана и сенките. Остана мълчалива за миг, а когато заговори, гласът й бе много тих.

— Той ме спря, когато исках да те убия.

Усети как у Стефан се надигна гняв, който постепенно се стопи. Нещо като поражение се прокрадна в него и той сведе глава.

— Истина е — призна. — А и кой съм аз, че да го наричам зло? Направил ли е нещо, което да не съм сторил и аз?

Трябва да поговорим, помисли си Елена. Ненавиждаше тази себеомраза, която го изпълваше. Но сега не беше нито мястото, нито времето за това.

— Значи си съгласен? — попита тя колебливо. — Стефан, кажи ми какво мислиш!

— Точно сега мисля, че ти винаги постигаш своето. Защото е така, нали, Елена?

Тя надникна в очите му и видя колко разширени са зениците му. Само тесен пръстен зелено се очертаваше по краищата им. В тях вече нямаше гняв, а само умора и горчивина.